Синьочервения Метусалем

— Фамилната майка се е наместила до едно димящо гърне и държи в скута си една млада лейди, с чиято глава върши досущ он’ва, коет’ маймуните толкоз често обичат да правят една на друга. Да са обърнем на другата страна от ужасната гледка!

Там се виждаше голямо, голо помещение, в което се мъдреше само една маса и две пейки. Но само след късо време то изглеждаше обитаемо. Понеже се касаеше за почивка, войниците не останаха отвън. Те внесоха покривки и завивки, за да застелят масата и пейките. На пода бяха постлани няколко рогозки и после необичащите ездата кавалеристи донесоха провизиите, които бяха разпределени от Метусалем.

Господата се хранеха на масата, а войниците — на земята върху рогозките. Тъй като един високопоставен китаец не обича да бъде оглеждан при хранене от някой по-нишестоящ, воините бяха насядали така, че да са с гръб към пътешествениците, което следователно не бе липса на уважение, а тъкмо обратното.

След половин час привършили с яденото и Метусалем подкани за потегляне — заповед, на която войниците се отзоваха с отчайваща мудност. Дегенфелд поиска да даде на съдържателя една монета, макар да не бяха взели нищо от него. Лианг-си тръгна да го търси, но се върна, без да го е намерил. От страх пред обоя човекът можеше да се причисли към безследно изчезналите и ето как парата бе връчена на жена му.

Отново продължиха напред, все по-навътре из планините. Пътят ту водеше през дълбоки, тесни, мрачни пропасти, ту се изкачваше по стръмни серпентини към светлите хребети, за да открие гледка към нови бездни.

Пътешествениците напрегнаха максимално конете, за да достигнат целта преди настъпването на нощта. Войниците бяха принудени да ги следват със същата бързина. Пътят беше безлюден. Тук и там имаше по някоя къща или усамотено селище, чиито обитатели изтичваха любопитно пред вратите и къде удивени, къде уплашени се дръпваха бързо назад, съглеждайки странните конници.

Метусалем яздеше начело — през целия ден не бе проявил желание да разговаря. Спътниците му се придържаха заедно, за да скъсяват пътя в разговори. Те забелязаха, че той посвещава необичайно внимание на местността и се оглежда ту надясно, ту на наляво, сякаш търси нещо.

Така премина следобедът и вечерта вече се канеше да се спусне, когато достигнаха последната височина, от която се виждаше град Шинхоа, разположен на брега на стеснената тук река. Дегенфелд нареди на офицера да избърза с коня си напред и да съобщи на местния управител за пристигането на притежателя на императорски куан. Онзи незабавно се подчини на заповедта.

Поеха бавно по надолнището. Слънцето вече се бе скрило зад планинските вериги и хребетите хвърляха все по-дълбоки сенки в долината. Когато ездачите стигнаха нейното дъно, видяха резултата от мисията, с която Дегенфелд бе натоварил старши лейтенанта. Онзи изглежда да бе разгласил новината на улицата, тъй като срещу тях се задаваше гъста тълпа и се установяваше по двете страни на пътя. Конете бяха пришпорени и препуснаха в галоп към градската порта. Там ги чакаше офицерът, за да ги отведе до жилището на мандарина, до което жителите буквално бяха образували шпалир. Вече се бе стъмнило толкова, че се виждаше едва на няколко крачки разстояние. Но фенери още не биваше да бъдат палени, тъй като все още не бе даден необходимият сигнал.

Както и вчера гостите бяха посрещнати от мандарина пред вратата и после въведени във вътрешността на къщата. Дългата езда бе изморила извънредно много пътниците, несвикнали да седят по цял ден на седлото. Рихард едва свиваше краката си и походката му беше доста вдървена, ала полагаше мъжествени усилия да не даде да се забележи.

При минхер нещата изглежда бяха още по-зле. Той се бе оплакал още през следобеда, но не му бе обърнато кой знае какво внимание. После въздишките му бяха станали по-дълбоки, а стоновете — по-високи, и на въпросите бе обяснил, че вече не може да чувства крайниците си. Наистина не бе дребна работа за един толкова пълен човек в продължение на цял ден да седи неподвижно в тясната носилка и при това двойно да възприема всички неравности по пътя, тъй като бе носен от два коня. И като поиска сега да слезе от паланкина, не успя. Двама слуги на мандарина започнаха да го теглят, а трети го буташе от другата страна. Когато стъпи на земята, той се олюля и трябваше да бъде подкрепен. За щастие приемната се намираше наравно със земята, така че не представляваше някаква непреодолима мъчнотия да го за-мъкнат дотам. Озовал се вътре, той тутакси се свлече на един стол, сключи ръце над корема, изпусна дълга, стенеща въздишка и затваряйки очи, зашепна полека:

— Ik ben dood; ik ben gestorven. Mijn ziel is ginds, en slechts mijn lichaam is hier gebleven. Goede nacht, о boze wereld! (Аз съм мъртъв; аз починах. Душата ми е в Небитието и тук остана само моят труп. Сбогом, о, гибелен свят!)

Точно както и вчера бяха посочени стаите на пътешествениците. Дебелият трябваше да бъде отнесен до неговата, където го положиха в леглото. Той остави да се случи всичко това, без и око да отвори.