Синьочервения Метусалем

Съобразявайки се с всеобщата умора, Дегенфелд поръча вечерята в по-късен час от вчера. Всеки искаше преди туй малко да отдъхне и ето как стана, че никой не се поинтересува за минхер. След това ги поканиха на вечеря и те се събраха в залата захранено. Отсъстваше само Ардапеленбош и Готфрид отиде да го доведе. Той лежеше както и преди със затворени очи.

— Минхер, спите ли? — попита ваксаджията.

Никакъв отговор.

— Минхер, събудете са! — помоли Готфрид, като го разтърси.

— Ik ben gestorven (аз съм умрял) — отговори с жален тон холандецът.

— Наистина ли сте мъртъв?

— Ja, op mijn woord! (Да, честна дума!)

— Значи ша трябва да ви погребем?

— Ja, ik moet in de aarde gelegd worden! (Да, аз трябва да бъда положен в земята.)

— Жалко, много жалко! Тъкмо сега, когат’ има пастет от дроб и оризов пудинг!

— Leverpastei met rijstpudding? (Пастет от дроб с оризов пудинг?) — изкряска дебелият и в същия миг стоеше прав като свещ насред стаята. — Ik ga mee; ik ga snel met! (Идвам с вас; идвам веднага!)

Той улови Готфрид за ръката и го затегли към вратата, въпреки че все още схванатите му крака отказваха да се подчинят на такава припряност. Така стана, че душата на дебелия отново се върна от „Небитието“, и това чудо, това възкресение на мъртвеца бе извършено от извънредно простите, но говорещи много думи — Leverpastei и Rijstpudding.

Както Шин-хоа бе по-малък от Шао-чеу, така и всичко тук имаше по-скромен вид. Общинската палата беше една обикновена, макар и по-просторна къща. Кметът носеше просто златно топче на шапчицата си и по-малко преливаше на раболепни празнословия. Яденето не бе така обилно, блюдата не така скъпоценни и само двама слуги обслужваха гостите. Мандаринът изобщо не се реши да присъства на храненето.

Всичко това можеше само да бъде приятно на пътешествениците. Така не се чувстваха сковани от церемониалността и можеха сърдечно да разговарят, макар да го вършеха заради слугите с повеляващата сериозност. Но когато тези накрая донесоха ракията и се отдалечиха, Готфрид не можеше повече да таи по какъв начин е избавил минхер от сигурна смърт. Неговият разказ естествено предизвика всеобщо веселие, към което в крайна сметка се присъедини и самият дебеланко.

— Значи вий сте безсмъртен, минхер! — възхити му се Готфрид.

— Ik? Werkelijk? (Аз? Наистина ли?)

— Да, защото когат’ смъртта ва пипне за перчема, то е нужно само едно пуешко печено или сандвич с аншоа, за да й са изплъзнете. Вий ша сте вторият скитник-евреин и следователно утре можете спокойно да са тръскате пак съвместно с ваш’та носилка.

— Ik dank U zeer! Ik wil niet gedragen worden. Ik zai rijden. (Благодаря много! Не искам да ме носят. Аз ще яздя.)

— Вие? Да яздите? А вчера не ни ли уверявахте със ’сйчки сили, че ша умрете, ако трябва да яздите?

— Dat is ook zo; maar rijd ik, zo moet ik sterven, en word ik gedragen, zo moet ik ook sterven; aizo wil ik liever op mijn paard sterven als in deze ongelukkige draagstoel. (Това е така. Яздя ли, ще трябва да умра, носят ли ме, пак ще трябва да умра. Тъй че предпочитам да умра на някой кон, отколкото в тази нещастна носилка.)

— Тук имате право — одобри Метусалем. — Защото поне ще умрете на чист въздух и вашата душа няма да ви напусне в мизерния сандък. Ние ще получим тук нови коне. Аз ще ви избера един.

— Ik vlieg echter op de grond, zodra ik opgestegen ben! (Ама аз ще полетя към земята още щом се кача!)

— Ще ви потърся някой много търпелив.

— Ik geloof in geen paard! (He вярвам на никой кон!)

— В такъв случай ще ви вържем здраво. После нищо няма да може да ви се случи.

— Dat is goed. Ik word op hot paard gebonden. Dan doe ik mee; dan doe ik zeer gaarne mee! (Това е добре. Аз ще бъда вързан на коня. Тогава ще участвам; тогава ще участвам с голямо удоволствие!)

И тъй, беше решено, че дебелият утре ще се появи като ездач. Пътешествениците се развеселиха и на драго сърце биха се позабавлявали още, но предвид днешните, а и очакващите ги утре напрежения, сметнаха за по-уместно да отидат да почиват. Метусалем нареди да предадат на мандарина, който така и не се появи, лека нощ от името на всички и всеки се запъти към стаята си.

На другата сутрин Готфрид отново ги разбуди. Старши лейтенантът вече се бе погрижил да смени вчерашните коне с бодри и Метусалем избра за минхер една стара кранта, чиято възраст навяваше предположение, че надали ще върши младежки лудории. Ардапеленбош бе наместен на седлото, след което поведоха коня да обиколи няколко пъти двора, но той седеше така ужасен, че бе невъзможно да се покаже пред хората. Ето защо бе решено да го изпратят напред в една носилка.

След като бе сторено това, компанията потегли, съпроводена от благопожеланията на мандарина, който бе радостен, че се е освободил от знатните гости и отново става господар на къщата си. Напускането на града наподобяваше вчерашното, макар и в по-малък мащаб. Тълпата придружи пътниците до портата и се върна щастлива, че е видяла такива чудновати чужденци.