Синьочервения Метусалем

Бирникът се появи още по време на закуската. Първоначално той бе възнамерявал да пътува до Ииг-те и по-нататък, но сега заяви, че трябвало да слезе тук, за да отиде до Се-хоай. Но в действителност причината сигурно бе, че вече не се чувства добре на кораба и предпочита да пътува по друг начин. Корабът пристана заради него при едно малко селище, където той се сбогува с дълбоки поклони.

Що се отнася до Шой-пи, който би трябвало да е същинският комендант на кораба, той почти не се мярна на палубата по време на цялото пътуване. Метусалем узна от Хо-чанг, че офицерът е пушач на опиум, и неговото здраве и цялата му духовна дееспособност стават жертва на разяждащата отрова.

През деня пътниците се намираха най-често на палубата и наблюдаваха ландшафта на реката, който в началото наистина не предлагаше голямо разнообразие. Земята беше равна и Пе-кианг протичаше между обширни оризови и засети с други култури полета, напоявани от многобройни канали. Тук и там се виждаха колибите на разположени край брега села или се мяркаше пагодата на някое далечно селище. Това беше единствената промяна.

Едва по-късно, когато реката изпълни дъното на една долина, от чиито страни се издигаха планински възвишения, местността предложи повече очарование. Виждаха се цели селища и отделни къщички, лежащи по планинските склонове, които бяха много добре разработени, тъй като китаецът умее да използва всяко парче плодородна земя. Човек би могъл да помисли, че се е пренесъл на Елба или Рейн. Липсваха само замъците и руините, а и лозята.

Пасажерите не бяха в състояние да проумеят как издържат гребците при тяхната тежка работа. Въпреки слабата оризова храна тези хора се трудеха ден и нощ почти без прекъсване. Само в Инг-те имаше полудневен престой, от който пътниците се възползваха, за да разгледат града. Но те скоро се върнаха на кораба, отегчени до немай къде от жителите. Тук никога не бяха виждали чуждоземно облечени хора и едва пасажерите бяха слезли на сушата и се видяха обкръжени от тълпа, която от минута на минута се увеличаваше по такъв начин, че накрая от цялото селище сигурно никой не остана вкъщи. Но тези хора не се държаха враждебно, о, не, те се отнасяха извънредно почтително към чужденците. Всички глави и гърбове се свеждаха пред тях, ала навалицата в крайна сметка стана толкова голяма, че за понататъшно придвижване не можеше и да се мисли. Хората бяха буквално наблъскани един до друг и връщането можа да се осъществи единство крачка по крачка, изключително бавно.

На петия ден привечер стигнаха до Шао-чеу, град от втори ранг, разположен в южните поли на планината Нан-линг — там, където тя преминава в Та-ию-линг. Оттук нататък реката не беше плавателна за „Хиляда крака“ и пътешествениците трябваше да кажат „сбогом“ на джонката.

Обноските бяха почтителни, а храната — превъзходна. Пасажерите поискаха да се отблагодарят и предложиха на Хо-чанг подобаващ паричен дар. Той обаче го отхвърли, като се позова на строгата заповед на Хо-по-со да не приема никакъв подарък. Увери, че предварително вече е възнаграден богато от него, и тогава Метусалем разпредели сумата между моряците, войниците и гребците. Макар според нашите понятия всеки от тях да получи само някаква дреболия; тези скромни хорица така се зарадваха на този неочакван ком-ча, че се струпаха около дарителя да целуват подгъва на студентското му сако.

Метусалем се осведоми за най-висшия чиновник на града. Той беше мандарин от пети разред, към който освен другите кметове на градове от втори ранг спадаха още придворните лекари и астрономи, и които носеха на шапчицата си кристално топче. Дегенфелд поиска да го отведат при него и нае за целта необходимия брой паланкини.

Градът бе малко подобие на Кантон, само че реката тук бе по-малка, а околността планинска. Уличната организация бе съвсем същата, същите къщи и дюкяни, и същото… любопитно население.

Носачите спряха пред една подобна на палат сграда, ала пътешествениците не слязоха. Тъй като в притежание на Метусалем се намираше специален императорски куан, то беше под достойнството му да посети мандарина. Лианг-си бе изпратен при него да го информира за пристигането на високите гости. Той взе куана, за да го представи на служителя.

Кметът си бе вкъщи и побърза да дойде, за да поздрави със смирена учтивост гостите и предостави жилището си на тяхно разположение.

Но как само се смая, като ги видя да слизат от паланкините! Един така облечен като Метусалем човек изглежда за него бе истинско световно чудо. Той повдигна веждите си толкова високо, че те изцяло се скриха под ръба на шапчицата му, а лицето му изрази едно направо неописуемо вълнение. Виждаше се, че като нищо би се разкрещял от удивление, стига това да се съвместяваше с повеляващото дълбоко уважение.

Същото се случи и с многобройните, стоящи зад него служители, които сведоха глави до земята и си зашепнаха тихи забележки.

— Е — подхвана Готфрид на немски, — кат’ че ли ги втрещихме. Дали да не запаля лулата, достопочтений Метусалем? Тя е вече натъпкана.