Синьочервения Метусалем

Той освободи ръцете на Метусалем и се отпусна бавно на колене. Захлупи лице в шепи и захлипа високо от радост и блаженство.

Студентът се просълзи от умиление. Присъстващият Готфрид опита с разни гримаси да остане господар на вълнението си и като не му се удаде, избухна гневно:

— И аз насмалко да пратя един куршум в тялото на таз добра душа! О, Готфрид, Готфрид, ама че са ти гламави очите! По тоз начин можеше да погубиш сина на твоя Йе-кин-ли!

Дегенфелд сложи ръце на раменете на китаеца и каза:

— Съвземете се, скъпи мой! Времето ни е кратко отмерено. Изчакайте още един час и после ще узнаете всичко.

— Имате право — отвърна мандаринът, като се надигна. — Трябва да вървим. Първоначално щях да вървя принудително с вас, но сега ви моля да ме водите накъдето ви е угодно. Кажете ми по-напред само знаете ли нещо за брат ми и сестрите ми?

— Зная имената им — отговори Дегенфелд. — Брат ви носи името Лианг-си; майка ви се казва Хао-кеу, а двете ви сестри — Меи-пао и Сим-минг. Вярно ли е?

— Да, да, вярно е. Така се казват. А знаете ли и дали са живи и къде се намират?

— За брат ви знам, за другите — още не.

— Тогава бързо кажете, бързо, къде да търся брат си!

— Ще имате възможност да го поздравите още днес. Казаха ми, че след бягството на баща ви сте се намирал в затвора. Мога ли да науча как сте се измъкнал?

— С помощта на един приятел на татко, който беше висш чиновник. За съжаление в затвора бяхме разделени, така че му бе невъзможно да ни освободи по едно и също време. Когато ми отвори портата, обеща да изпрати впоследствие майка и сестрите ми. Беше спасил вече брат ми, каза ми мястото, където бих могъл да го срещна, но когато отидох там, него вече го нямаше. Зачаках връщането му също така напразно, както пристигането на майка и сестрите. Тъй като не биваше да остана в Квай-чоу, понеже щяха да ме дирят там, тръгнах за провинция Куангтунг, където щях да бъда в по-голяма безопасност. По онова време броях четиринадесет години. По някакъв щастлив начин винаги намирах милосърдни хора и накрая един закрилник, който ме обикна, и понеже нямаше деца, ме прие като син. На него дължа всичко. Ако беше още жив, щеше да ми е трудно да напусна отечеството си и да тръгна с вас за Германия. А сега да побързаме, защото едва изтрайвам да видя брат си!

Имуществото му не бе голямо и тъй като можеше да вземе само най-необходимото, оформи се за носене един малък пакет. Тримата мъже се добраха благополучно от затвора до отсрещния двор, в който ги чакаха спътниците им.

Там на никого не хрумна да се впуска в многословие — въпросът сега бе да напуснат час по-скоро града. Потеглиха веднага, след като всеки се качи в носилката си и младият мандарин си намери място в онази с оръжията. Кучето сега трябваше да тича до тях.

Колкото пъти шествието стигаше до някоя улична порта, бе спирано от съответния пазач; после Метусалем показваше паспорта си и портата биваше отваряна. Така преминаха благополучно всички препятствия и приближиха реката.

Тук носачите спряха и ги помолиха да слязат. Това стана, след което Метусалем и Готфрид бързо смениха мандаринските костюми със собствените си дрехи. Водачът на носачите посочи към скрития в тъмнината бряг и каза:

— Достойните господари имат да извървят сега още двеста крачки направо. Така ще стигнат до Тс’иен-киок, който ще разпознаят по това, че по средата на горната му палуба ще горят плътно един до друг три сини книжни фенера. Хо-чанг вече ви очаква, тъй като е известен за пристигането ви.

Дегенфелд му даде добро възнаграждение и закрачи със спътниците си в указаната посока. Когато стигнаха до брега, видяха множество закотвени джонки — на всяка гореше по един фенер. Но на онази, която лежеше точно пред тях, горяха три в син цвят. Значи тя трябваше да е търсената.

В светлината на фенерите седяха двама мъже. Трети се бе облегнал на релинга. Забелязвайки новодошлите, той се поклони и викна:

— Хо-я, хо-я! Хинг ни-мен лай?

„Хо-я“ е китайското корабно повикване, също както известното „ахой“ сред нашите моряци. Последвалият след вика въпрос означава: „При нас ли идвате?“

— Че (да) — отговори Метусалем.

— Лай шанг! (Елате горе!)

Той спусна една бамбукова стълба, по която седмината се изкачиха на палубата. Дегенфелд поздрави вежливо Хо-чанг и попита:

— Виждам, че сте ни очаквали. Праща ни Светлеишият Хо-по-со. Да се надяваме сме на правилното място?

— Високопоставените благодетели от този момент са господари и повелители на моя „Хиляда крака“ и всичко, което се намира на него — отговори запитаният. — Заповядано ми беше да ви съобщя, че корабът е на ваше разположение по цялата дължина на реката. Аз трябва да се съобразявам единствено с вашите желания. — Това беше далеч повече, отколкото Метусалем бе очаквал. Единият от седящите на килима двама мъже се изправи, приближи и каза с дълбок поклон:

— Аз съм Шой-пи на този кораб и моля да ми кажете имената си, за да мога да ви представя на Всемогъщия Яо-чянг-ти.