Синьочервения Метусалем

— Заблуждавате се. Вчера са избягали трима престъпници и на тяхно място сега лежи в затвора споменатият служител. Абсолютно същото ще сполети и мен, и аз ви заявявам, че моето чувство за чест ми запретява да допусна това да се случи. Веднага щом се отдалечите, аз ще се самоубия, а не ви считам за толкова безсъвестен, та да ви е безразлично мисълта, че ще станете убиец на един верен на дълга си служител.

Виждаше се, че говори напълно сериозно. Дегенфелд опита да го отклони от намерението му с приятелски, настоятелни възражения, но напразно. Мандаринът го изслуша спокойно и поклащайки бавно глава, отговори:

— Старанията ви са напълно излишни. Службата, която заемам, е толкова висока за възрастта ми, че хиляди мандарини ми завиждат. Извоювал съм я благодарение на сериозни усилия и вярно изпълнение на дълга и зная, че пред мен стоят открити най-високите степени. Но нито една от тези надежди няма да се изпълни, ако трябва да докладвам утре, че са избягали мои затворници. Самият аз ще бъда тикнат в тюрмата; после ще принадлежа към най-низшата класа от народа, към Безчестните, и никога вече няма да мога да си намеря служба. Предпочитам да умра. Вие притежавате паспорт, който трябва да уважат дори най-висшите мандарини, но никой от тях не бива да допусне това да го подмами към едно пренебрегване на дълга. Донесете ли ми заповед, която безпрекословно трябва да спазя, то аз на драго сърце ще освободя тези мъже и ще посрещна спокойно последствията.

— Не мога да го сторя, понеже не притежавам такава писмена заповед.

— Тогава направете онова, за което можете да отговаряте пред съвестта си. Аз отстъпвам пред силата, но повтарям, портата, през която ще изведете приятелите си от затвора, утре ще се отвори и за моя труп.

— Откажете се от тази идея и помислете за близките си, на които ще причините най-голямата мъка — помоли студентът.

— Безчестието е по-лошо от смъртта. Впрочем аз нямам роднини. Не зная къде се намират родителите ми, брат ми, сестрите ми и дали изобщо още са живи. Нито едно око няма да заплаче, ако аз затворя своите.

Китаецът счита семейните връзки за изключително святи. Уважението към предците при него е предмет на култ и той смята за голямо нещастие, ако не може да даде отчет за тях. Последните думи на мандарина следователно съдържаха не само едно необикновено искрено признание, но и още повече увеличиха съчувствието на Метусалем.

Готфрид фон Буйон разбираше достатъчно китайски, за да може да отгатне онова, което не бе схванал буквално. Той каза на Синьочервения:

— Съжалявам тоз добър човек. Той сигур’ ша изпълни заканата си. Кат’ нямаме заповед за него, що не опитаме барем с паспорта на просешкия крал, който получихте от Ху-тсин?

— Не. Този Той-куан не е служебен документ.

— Ама ювелирът каза, че ’секи ша му се подчини.

— Да, но без фактически да може да оправдае после подчинението си.

— ’се пак ва съветвам да пробвате. Сторете ми поне тоз хатър!

— От мен да мине! Ако не помогне, то във всеки случай няма и да навреди.

Той извади споменатият документ, поднесе го към мандарина и каза:

— Я погледнете този документ! Може би ще има силата да ви отклони от ужасното решение.

Служителят посегна към куана. Когато очите му се спряха на йероглифите, лицето му прие изцяло друг израз.

— Той-куан! — възкликна. — И то от онези, каквито получават само изключително привилегировани лица! Господарю, вие сте един знатен довереник на Той. Аз нямам право да отказвам; длъжен съм да направя каквото пожелаете.

— Това знаехте и отпреди, тъй като имахме силата да ви принудим. Става въпрос дали и сега все още сте решен да си отнемете живота?

— Вече не, понеже опасенията, които хранех, няма да се сбъднат. Какъв късмет, че притежавате такъв Той-куан! Та той ме освобождава от всякаква отговорност.

— Наистина ли?

— Да, господарю. Горко на онзи, който ме накаже за постъпка, извършена при представянето на този куан!

— Но вие трябва да сте в състояние да докажете на вашите началници, че същият ви е бил показан.

— Действително. Не можете ли да ми оставите куана?

— Не, ясно ви е, че ми е невъзможно да се разделя с един такъв важен документ.

— А знаете ли къде се намира сега Той?

— Не. Та нали Той няма постоянно, установено местожителство.

— Това е вярно. Но има как да се узнае къде може да го срещне човек. Който притежава такъв куан, всеки подвластен на Той ще му даде точна информация. Къде възнамерявате да отведете затворниците?

— Вие съзнавате, че сте последният, комуто бих го издал.

— О, не. Аз съм първият, на когото можете да го кажете, защото ще дойда с вас. Аз лично ще изведа тези господа от затвора.

— Да смея ли да вярвам на тези думи?

— Определено! Аз съм длъжен да се подчиня на Той. Но за да спася честта си, трябва да мога да докажа, че съм изпълнявал неговата воля. Ето защо се налага незабавно да потърся него или някой негов офицер, за да ми даде необходимото удостоверение, ако не искам да се откажа от всичките си надежди за бъдещето.

— Че можете ли да поемете отговорността да оставите затвора без надзор.