Синьочервения Метусалем

Метусалем с удоволствие би подал ръка на честния и безстрашен мъж, макар тази непоколебимост да противостоеше на намеренията му. Той извади паспорта си и го показа на мандарина, но така че да не може да го прочете, тъй като от съдържанието щеше да разбере, че притежателят е чужденец.

— Познавате ли този печат?

— Да, той е на Синът на небето — отвърна младият мъж, който наистина не се хвърли на земята, но все пак коленичи. — Вие следователно сте Шюн-чи-шу-тзе, довереник на Негово величество. Покланям се пред вас.

— Станете и отворете вратата на килията!

Сега мандаринът се подчини. Стаята, в която Метусалем получи възможност да надникне, действително не беше някоя от обичайните китайски затворнически бърлоги. Тя предлагаше достатъчно място за трима души и имаше маса, три стола и също толкова постелки. Един фенер осветяваше остатъците от вечеря, която трудно би могла да бъде наречена затворническа.

Затворниците стояха, изпълнени с очакване, посред помещението — бяха чули разговарящите през вратата и разпознали гласа на Синьочервения. Виждайки го сега, те се стъписаха. Китайската носия му придаваше странен вид. Вярно, тя покриваше не лошо биреното шкембенце, но гъстата, тъмна брада не й подхождаше, а такъв нос надали някога е бил виждан при някой мандарин.

Още по-фрапантно, кажи-речи комично въздействаше видът на Готфрид. Широката носия висеше по дългото му, мършаво тяло като някое пътно наметало, заметнато на градински кол, а голобрадото, пресечено от многобройни бръчки лице правеше твърде чудато впечатление изпод мандаринската шапка.

Затворниците, разбира се, бяха решили да не се издават, ала минхер вече започна да се подхилква, а и физиономията на капитана се покри с подозрително потрепващи бръчици.

— Тихо! — навика го Синьочервеният. — Има си хас да се разхилите! С това бихте провалил всичко. Този млад човек не бива да заподозре, че се познаваме. Елате в неговата стая! Не ви ли пусне да тръгнете, ще трябва да го надвием.

Докато го казваше, той бързо пристъпи към предната, водеща към тъмничарския ходник врата, за да отреже пътя на мандарина в тази посока. Също така бързо стъпиха в стаята и затворниците. Нещата се развиха така ненадейно, че Панг-чок-куан не намери време да попречи. Той стоеше до Готфрид, отзад бяха тримата арестанти, а пред него — Метусалем. Оглеждайки положението, той попита слисано:

— Какво означава това? Защо трябваше да влизат тези хора?

— Защото ще дойдат с мен — отговори Дегенфелд. — Дошъл съм да ги взема.

— Няма да го допусна!

— Не искате да се подчините на мен, един Шюн-чи-шу-тзе?

— Нито на вас, нито на кой да е друг, бил той и с по-висок ранг от вашия! Тези хора ми бяха поверени от Тонг-чи и аз ще ги предам единствено на него! Веднага ще повикам стражата!

Той пристъпи към висящия до вратата гонг, за да даде сигнал за тревога, ала Метусалем го изблъска обратно. Тогава безстрашният млад човек се изправи гордо и извика:

— Сега зная къде съм. Вие не сте мандарин. Вие говорите езика на този затворник. Вие сте техен познат и искате да ги освободите. Признавате ли?

При това внушаващо уважение държание Метусалем не можа да се реши да излъже, поради което отвърна:

— Отгатнахте, но не можете да попречите да изпълним намерението си. Вие сте един срещу петима.

— Мамите се. Необходимо е само да повикам за помощ и стражата ще пристигне!

— Да, човекът, който стои отвън в ходника; другите няма да ви чуят. А дали ще се уплашим от трошливата му пика, можете сам да прецените!

Той извади двата си револвера от джобовете и ги запъна. Готфрид стори същото. Мандаринът пребледня. Да, дори и всички войници от стражата да можеха да дойдат, пак биха били безпомощни срещу тази четири барабанлии. Те биха се разпълзели по всички кьошета навярно още от самоуверената, заплашителна фигура на Метусалем. Но най-главното бе, че в притежание на последния се намираше паспорт, пред който всеки — от войника до генерала — би се поклонил. Необходимо бе само да го представи и хората щяха да се подчинят на неговите заповеди, а не на тези на един комендант на затвор. Не можеше да има и съмнение, че арестантите щяха да се измъкнат от Хуок-чу-фанг.

Ако студентът бе на мнение, че младият мандарин ще се примири, то много се лъжеше. Лицето на служителя стана сериозно и решително и той каза:

— Господине, вие сте се подготвил много добре. Съзнавам, че съм твърде слаб да попреча на осъществяването на вашия замисъл. Но помислихте ли и за съдбата, под чиито удари ще попадна, ако действително постигнете целта си?

Думите прозвучаха толкова проникновено, толкова сериозно и печално, че Метусалем се почувства затрогнат. Той отвърна:

— Не мисля, че ще минете съвсем без наказание, но санкцията едва ли ще бъде твърде сурова. Навярно ще ви смъмрят.