Синьочервения Метусалем

— Та аз изобщо нямам такива намерения. Преди да тръгна, ще предам надзора на един младши служител и същевременно ще му кажа, че освобождавам затворниците по височайша заповед, и трябва лично да ги придружа.

Мандаринът говореше искрено и с толкова откровен поглед, че на Метусалем бе трудно да се усъмни в него. Но все пак се налагаше да бъде предпазлив. Ето защо студентът запита:

— Щом искате да дойдете с нас, сигурно трябва по-напред да се подготвите за едно по-дълго отсъствие?

— Да.

— Значи ще трябва да ви разрешим да напуснете тази стая?

— Наистина се налага да ви помоля за това.

— И тогава ще имате възможността да повикате всичките си хора срещу нас! Не, не мога да го позволя.

Мандаринът отговори скромно:

— Не мога да ви упрекна за изпитваното недоверие, затова ще ви помоля да ме придружите до моето жилище. То се намира в този ходник. Аз ще вървя между вас и вие ще можете веднага да ме убиете, ако сторя и най-малкото, което възбуди справедливото ви подозрение.

— Съгласен съм при положение, че разрешите да изведа по-напред затворниците от сградата.

— Докъде?

— Съвсем наблизо, където са паланкините ни.

— Няма ли да ме изоставите?

— Не. Ще постъпя честно с вас. Този мъж ще остане при вас — от една страна, за да ви надзирава до завръщането ми, и от друга, за да ви дава гаранция, че ще се върна да ви взема.

— Добре, аз ще ви гласувам по-голямо доверие, отколкото вие на мен. Ще остана в тази стая, докато се върнете.

На Готфрид бе поверено пазенето на мандарина и той седна така, че да се намира между служителя и вратата. Останалите се отдалечиха. Метусалем ги поведе по същия път, по който бяха дошли в затвора. Никой от стражите не се осмели да повдигне възражение. След като стигнаха портата, студентът отведе освободените в къщата, в чийто двор чакаха носачите, и се върна после при мандарина, нареждайки пътем да заключват отново вратите след него.

Служителят продължаваше да стои в средата на стаята, а Готфрид седеше на стола си с физиономията на истински Цербер.

— Бързо мина — каза последният. — Не са чувствах твърде добре сам в тоз дранголник. Ама сега кат’ сте пак тук, отново са върнаха при мен обичайното присъствие на духа и презрение към смъртта.

Двамата последваха мандарина до жилището му, което се намираше от другата страна на ходника и се състоеше от три малки стаи.

Той събра на едно място дрехите, парите и вещите, потребни за пътуването, и написа една бележка, която остави на масата. Тя съдържаше необходимите заповеди за споменатия младши служител. След това бе готов за път.

— Ние имаме един двоен паланкин — каза Метусалем, — в който се намират пушките ни. В него навярно ще има място и за вас. По какъв начин можете да ми гарантирате, че докато преминаваме през града, няма да вдигнете тревога и да наредите да ни арестуват?

— Господине, аз не съм лъжец. Обещах да дойда с вас и ще удържа думата си. Но аз имам тук благовонни пръчици и мога да ви дам моята Конг-кеоу, ако не ви задоволява това, че залагам името си.

— Как се казвате?

— Ученическото ми име е Йин-тзиан.

— А фамилното?

— Панг.

— Панг? — повтори Метусалем изумен. — Възможно ли е?

— Защо да не е възможно?

— Защото познавам един, който носи същото име.

— Господине, та това не е никакво чудо, тъй като има само четиристотин тридесет и осем родови или фамилни имена. Следователно са много хиляди тези, чиито имена съвпадат.

— Но вие много приличате на въпросния. Мога ли да ви запитам за вашия род?

— Той се казва Сен-хо.

— Наистина ли? Сен-хо? Вие казахте, че не знаете къде се намират родителите ви; може би аз ще ви дам осветление. От провинция Квайчоу ли сте родом?

— Да, тази провинция е родният ми край — отговори бързо китаецът. — Господине, защо този въпрос? Говорите за осветление. Познавате ли моя род, семейството, родителите ми?

— Кажете първо дали баща ви не се казва Йе-кин-ли!

— Да, да, господине! Йе-кин-ли беше собственото му име. Вие го познавате! О, Небеса, о, Повелителю на света! Вие дойдохте при мен като неприятел, принудихте ме да действам срещу задълженията си, а сега говорите за моя баща. Навярно самото Щастие ви е пратило при мен. Да не би волята на Всезнаещия да е била аз да напусна службата си и да тръгна с вас!?

Той бе уловил ръцете на Метусалем и изричаше въпросите си с трескава припряност. Дегенфелд отговори с треперещ от вълнение глас:

— Вашият баща е жив, далеч от отечеството си, в което не бива да се връща, понеже го смятат за бунтовник. Той ме изпрати да издиря жена му и децата му.

— И къде, къде живее той? О, кажете ми!

— В Германия, която е моята родина.

— Господине, това известие за мен е като звезда, появяваща се в тъмната нощ. Вие ми връщате честта. Аз вече мога да кажа, че имам баща. Вече не съм човек, принуден да се срамува, когато го запитат за неговите предци. Моят баща е жив. Той не може да дойде, но аз ще отида при него. Ще напусна Китай и ще се откажа от всички почести, които ме очакват, за да съм при този, комуто дължа живота си, моето съществуване.