Читаем Синьочервения Метусалем полностью

— Приблизително, като да съм изпил един „Нощен пазач“.102

— Аз тоже. А горе в гърлото имам усещането, сякаш съм погълнал до половината някое черво. Дали т’ва е съвестта, поточно нечистата, или страхът?

— Навярно и двете. При предприемането на една такава стъпка човек не може да бъде безгрижен и да не се притеснява. Който го отрича, просто лъже. А сега тръгвай, стари Готфрид!

— Готфрид? Т’ва не го позволявам. Сега съм Куан-фу Козя глава. Ша опитам да пласирам моя китайски.

— Сакън! Ще говориш колкото може по-малко, а най-добре ще е изцяло да си мълчиш.

— Хубаво, ша мълча тогаз по китайски. И т’ва съм усвоил.

Те преминаха от другата страна на улицата и застанаха пред една порта, водеща през висок, дебел зид. Над портата висеше клепало и Метусалем го удари.

— Шуи-тси? (Кой е там?) — попита се отвътре.

— Ри куан-фу (двама мандарини) — отговори Дегенфелд.

Избутано бе някакво резе и портата леко се открехна. В процепа се появи първо една пика, а след това фигурата на войник, държащ в ръката малък фенер.

— Лао-йе пут тек лай (Старите господа не бива да влизат) — заяви той.

Тогава двамата измъкнаха жетоните и му ги показаха. Той незабавно се отдръпна настрани, за да ги пропусне да влязат, и се поклони почти до земята. Даденото от Тонг-чи описание позволи на Дегенфелд да се ориентира в обстановката на затвора. Преминаха по един тесен двор и застанаха пред вратата на същинската постройка, която бе висока само един етаж, а дължината й чезнеше в мрака.

И тук трябваше да бъде ударен един гонг, след което зад вратата прозвуча същото „Шуи-тси“. Получил споменатия вече отговор, часовоят отвори и при представянето на жетоните ги пусна да влязат. Сега се намериха в тесен ходник, осветен от два фенера.

— Глупава работа! — промърмори Готфрид.

— Кое? Страхът?

— Не, костюмът. Виси до стъпалата кат’ шлейфа на някоя дама, излязла на слънчева разходка. Не мога да изнасям краката си.

Вдясно и ляво по средата на коридора имаше по една врата. Дегенфелд знаеше от Тонг-чи къде се намират затворниците. Почука отляво.

— Шуи-тси? — извика се оттатък и описаната сцена се повтори още веднъж.

Когато постът зарези отново след тях вратата, те се озоваха в един по-широк ходник, от двете страни на който се виждаха ниски врати. Тук лежаха по-изтъкнатите затворници.

В края на ходника се отвори една врата. Ярката светлина на свещ падна вън и освети излезлия човек — беше младият мандарин. Съзнанието за неговата отговорност не му даваше сън. Той изчака, докато двамата влязат в обсега на свещта, огледа ги с недоверчив поглед, поклони се леко и запита:

— Суит-сюн? (Кои сте вие?)

Двамата показаха жетоните, без да отговорят и с дума.

— Елате вътре! — Въведе ги в малка стаичка, в която имаше маса, стол и ниско легло. На масата горяха две лоени свещи, а до тях лежеше разтворена книга. Мандаринът разгледа дълго и обстойно жетоните, после се поклони по-дълбоко, сиреч по-учтиво, и попита: — На какъв повод трябва да благодаря за посещението на моите височайши братя?

Това все още не бе онази вежливост, която Метусалем очакваше. Ето защо той отвърна доста рязко:

— Вие ли сте Панг-чок-куан на този дом?

— Да.

— Присъстват ли и други главни служители в този час?

— Не.

— Бяха ли ви предадени днес двама лами и един преводач?

— Не. Тези хора не са такива, за каквито се представят. Единият е холандец, другият — немец, а третият без съмнение — китаец.

— Как може да го знаете?

— Уверих се. Наредих да повикат един преводач от Ша-чиен, който ми даде точна информация.

— Той разговаря ли с тях?

— Не, тъй като в този случай те навярно нямаше да се издадат. Подслуша ги при вратата и понеже говореха високо, разбра всяка тяхна дума.

— Тук ли живеят тримата мъже? — Той посочи една заключена врата от другата страна на стаята.

— Да — потвърди мандаринът.

— Отворете я! Искам да говоря с тях. Вместо да се подчини, Панг-чок-куан го изгледа още веднъж изпитателно и отговори:

— Не мога да се отзова на това желание.

— Желание? Не става въпрос за желание, а за заповед, която ви давам.

— Принуден съм да възразя. Не мога да призная едно изявление на волята от ваша страна като заповед, та аз не ви познавам.

— По облеклото ни виждате, че сме по-високопоставени от вас. Вашето златно отличително топче на шапчицата и нашите сини би трябвало да ви подскажат, че ние сме от трети разреден клас, а вие — от седми. И тъй, изискваме от вас подчинението, което ни дължите!

Младият мъж не появи никакъв признак на страх. Той погледна Метусалем твърдо в очите и със също такъв твърд тон отговори:

— Ще се подчиня веднага щом удостоверите, че имате право да носите синьо топче.

— Как? Да не би да се съмнявате?

— Нито се съмнявам, нито вярвам, но искам доказателство. Вчера по същото време тук е бил мандарин със същото топче и е отвлякъл трима затворници. На мен това не бива да се случва.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Шедевры юмора. 100 лучших юмористических историй
Шедевры юмора. 100 лучших юмористических историй

«Шедевры юмора. 100 лучших юмористических историй» — это очень веселая книга, содержащая цвет зарубежной и отечественной юмористической прозы 19–21 века.Тут есть замечательные произведения, созданные такими «королями смеха» как Аркадий Аверченко, Саша Черный, Влас Дорошевич, Антон Чехов, Илья Ильф, Джером Клапка Джером, О. Генри и др.◦Не менее веселыми и задорными, нежели у классиков, являются включенные в книгу рассказы современных авторов — Михаила Блехмана и Семена Каминского. Также в сборник вошли смешные истории от «серьезных» писателей, к примеру Федора Достоевского и Леонида Андреева, чьи юмористические произведения остались практически неизвестны современному читателю.Тематика книги очень разнообразна: она включает массу комических случаев, приключившихся с деятелями культуры и журналистами, детишками и барышнями, бандитами, военными и бизнесменами, а также с простыми скромными обывателями. Читатель вволю посмеется над потешными инструкциями и советами, обучающими его искусству рекламы, пения и воспитанию подрастающего поколения.

Вацлав Вацлавович Воровский , Всеволод Михайлович Гаршин , Ефим Давидович Зозуля , Михаил Блехман , Михаил Евграфович Салтыков-Щедрин

Проза / Классическая проза / Юмор / Юмористическая проза / Прочий юмор