Синьочервения Метусалем

— Това е оскърбително — каза той на Готфрид. — Ние го измъкнахме от пиратската джонка; дължи на нас живота си; казал също на Тонг-чи, че утре или дори още днес се кани да дойде, за да ни види, а когато е тук, не ни потърсва, ами си тръгва, без да покаже монголската си физиономия. Какво да мисли човек за тая работа?

— К’во да мисля, аз зная.

— Е, какво?

— Тонг-чи сигур е разправил какво са е случило и сега тоз мил пристанищен и речен маестро не иска хич да знае за нас. Когат’ той са намираше в опасност, бяхме ний за него добре дошли; ама сега ний са намираме в опасност и той бърза да са прибере у дома с читава кожа. Таквиз са те времената на света и нравите на човешкия род.

— Но страхлив и неблагодарен!

— Що са отнася до мен, то не съм дошъл при китайците да търся кураж и благодарност. От мен да мине, тоз Хо-по-со…

Той спря по средата, понеже влезе Тонг-чи, поздрави много любезно и се осведоми как са били обслужени. Метусалем отговори с похвала и доста се зачуди после, когато домакинът му каза, че тук е бил Хо-по-со и току-що си е тръгнал. Очаквал визитата му да бъде скрита, за да не се засегнат гостите.

— Той не дойде ли, за да ни поздрави? — не можа все пак да се сдържи да не запита студентът.

— Да — отговори мандаринът съвсем непринудено. — Много би се радвал да ви вида.

— Значи пак ще дойде?

— Не.

— В такъв случай за мен е необяснимо, че си е тръгнал, без да се обади!

— Внезапно си спомни, че е забравил нещо много важно, затова се разбърза и ме помоли да го извиня.

— Не е необходимо. Та ние не сме толкова невежливи да го задържаме при наличието на важни дела.

По лицето на Тонг-чи плъзна лека усмивка. Той много добре знаеше какво иска да каже с думите си Дегенфелд, но даде вид, че не го е разбрал. Настани се край масата при тримата, поиска лули и когато бяха запалени, заповяда на прислужника да се оттегли и да се погрижи да не ги смущават.

След това встъпление Метусалем предположи, че сега мандаринът ще заговори за пленниците и може би ще даде някой добър съвет. Това обаче не стана, защото китаецът започна отново да говори за Хо-по-со. Той каза:

— Този мандарин заповядва над пристанището на Ку-анг-чеу-фу и всички реки в страната. Никой кораб не може да идва или си тръгва без негово позволение. Преди малко той си спомни, че капитанът на един тс’иен-киок е помолил за разрешение да отплава. Хо-по-со бе забравил и тъй като корабът утре трябва да е вече далеч оттук, побърза да отиде и навакса пропуска.

„Тс’иен-киок“ буквално означава „хиляда крака“. Така наричат леките военни джонки, построени специално за плаване по реките във вътрешността на страната и каналите. Освен с платната те се придвижват и с множество дълги весла загребващи водата от двете страни на плавателния съд. Бързото движение и големият брой гребла са причината често да наричат тези съдове „Хиляда крака“.

Но какво толкова бе важен този кораб именно тази вечер? Защо Тонг-чи говореше за него, след като очакваха нещо съвсем друго?

— Виждали ли сте някога един такъв тс’иен-киок да плава с гребла? — попита той с тон, като че това бе най-важният предмет на разговора в момента.

— He — отвърна сухо Метусалем.

— Ще го видите и ще се удивите на бързината, с която за късо време оставя зад себе си големи разстояния.

— По-късно! Днес имам да мисля за нещо съвсем друго!

— О, защо не искате да поговорим и чуете малко за един „Хиляда крака“? Той ще потегли два часа след полунощ, но може да бъде готов и още преди това.

— Тъй! — проточи студентът.

— Трябва да отплава още тази нощ, за да закара един яо-чанг-ти100 до Шю-чеу.

Сега Метусалем заостри внимание, понеже последно споменатият град лежеше по пътя, по който възнамеряваше да поеме. Защо го бе загатнал мандаринът? Дали имаше някаква причина да говори за този „Хиляда крака“?

— Тоя кораб — продължи онзи, като смигна с малките си очички — е най-бързият, който познавам. Ако отплава два часа сред полунощ, още вдругиден преди обяд ще стигне до Пе-кианг, за което някой друг кораб ще се нуждае от цели два дни.

Явно бе, че не го казва без определено намерение. Да не би това да бе съветът, който искаше да им даде? Да не би той като чиновник да не желаеше директно да го съобщи, а оставяше да го отгатнат? Във всеки случай бе допустимо и ето защо Метусалем попита:

— Един военен кораб взема ли също и пътници?

— Да, ако са препоръчани на капитана.

— Даже чужденци?

— Всеки, притежаващ препоръка.

— И тя трябва да бъде писмена?

— Да. Още по-добре обаче, ако е предшествана от устна. Но който притежава паспорт, какъвто например аз ви издадох, въобще не се нуждае от такава. Но има ли освен него още писмена и устни препоръка, може да разполага и се разпорежда с „Хиляда крака“ като със своя собственост.

— Капитанът не би го допуснал!