Синьочервения Метусалем

Приблизително час преди полунощ той си тръгна. Каза, че имал още няколко часа работа, а и трябвало да чака обратната пратка на дрехите и жетоните. Разтърси сърдечно ръка на тримата, правейки го така, сякаш си взема сбогом само за тази нощ, ала при вратата се обърна още веднъж й каза с развълнуван тон:

— И лу фу зинг! (Нека щастието ви съпровожда във вашето пътуване!)

След като си бе отишъл, Готфрид поклати глава и каза:

— Сега не зная дали съм го разбрал правилно. Струва ми са, кат’ че ли на е подслушал, когат’ разговаряхме долу в градината.

— И аз имам почти същото усещане.

— Ша трябва да тръгнем с кораба. Или не?

— Да.

— А к’ва беше таз работа с дрехите?

— Елате! Искам да ви покажа нещо.

Той поведе двамата към споменатата стая. Виждайки костюмите, Готфрид възкликна:

— Та тук са изпълнява ’сяко желание. Тоз Тонг-чи трябва да е всезнаещ. Иде ми да го разцелувам или да му изсвиря една утринна серенада с моя обой. Само плитките липсват.

— Не са ни необходими, тъй като няма да бъдем с обичайните шапчици, а с шапки за дъжд с капуцини. Той е помислил за всичко.

— Как стана всъщност ’сичко т’ва?

— Ще узнаеш по-късно. Сега искам да хвърля едно око как стоят нещата в къщата — кой е още буден и бодърства, и къде се намират носилките.

На етажа гореше само една-единствена самотна лампа.

Долу между предната и задната врата висеше още една. Предната беше заключена, а задната стоеше отворена. Дегенфелд пристъпи навън и видя носилките. От земята се надигна един мъж, приближи, поклони се и попита:

— Кога ще заповяда Ваше височайше достойнство да потеглим?

Говорещият бе облечен съвсем просто, като кули.

— Знаеш ли кого ща носите? — запита Метусалем.

— Да.

— Също накъде?

— И това.

— Е, накъде?

— До кораба.

— Директно?

— Не. Ще спрем веднъж. Двамата височайши господа ще слязат. Младият повелител ще остане в своя паланкин. После двамата прародители ще се върнат с други трима достопочтени; те ще се качат и ще бъдат отнесени до кораба.

— Получил си много точни заповеди. А къде е мястото, където трябва да спрете?

— В близост до затвора вратата на една къща ще бъде отворена и ние ще чакаме в нейния двор.

— Кому принадлежи този дом?

— На един много предан слуга на нашия могъщ Тонг-чи.

— Добре! След малко потегляме. Имайте готовност!

Дегенфелд се върна в стаята си, за да даде на Готфрид необходимите наставления. Когато приключи, ваксаджията се почеса зад ухото и се подсмихна:

— ’сичко е хубаво, ’сичко, ама дали ша са удаде, т’ва тепърва ша видим. Дори да не ни коства главите, то ’се пак може да изгубим вратовете си. Ама който рискува е наполовина удавен! ’айде да са намъкваме в дрехите и после на път!

Те смениха дрехите си с двата костюма, подпомогнати от Рихард. Последният трябваше да вземе и вещите на арестуваните от стаите им. На кучето бе притегната неговата войнишка раница, след което се отправиха надолу към носилките.

Сега там стояха и ги чакаха четиринадесет кули. Кучето трябваше да влезе в двойната носилка, в която сложиха още пушките и съблечените дрехи. Когато всичко това стана, тримата се качиха.

В цялата къща изглежда нямаше буден човек; навсякъде цареше дълбока тишина. Шествието потегли. Вратата бе отворена тихо и отново заключена. После поеха в тръс по улицата.

Тя беше тъмна. Само най-отпред, където една решетка със свод я отделяше от следващата пряка, имаше книжен фенер, при който стоеше един страж.

— Шуи-ни-мен? (Кои сте?) — попита той, когато носачите на намиращия се в най-предната носилка Дегенфелд спряха пред портата.

Студентът вече държеше паспорта си готов и му го показа. Стражът освети документа с фенера. Като видя първите букви и съгледа после печата, отвори с трясък портата и се хвърли ничком на земята, без да каже дума повече или нещо да пита. Можеха да преминат.

По същия начин стигнаха до края на още четири други улици. Навсякъде прозвучаваше „Шуи-ни-мен?“ и веднага щом стражът съзреше паспорта, отваряше незабавно и се хвърляше на земята.

После носачите свиха в една къща, чиято врата стоеше отворена и свалиха носилките в двора. Дегенфелд, Готфрид и Рихард слязоха. Всичко беше тъмно и тихо.

— Бих искал да можех да дойда с вас — каза Рихард. — Така ме е страх за вас, вуйчо Метусалем.

— Ба, страх! — отговори Синьочервеният. — Няма място за страх.

— Но все пак е опасно. Какво да правя, ако ви заловят?

— Ще наредиш да те отнесат обратно при Тонг-чи. Но това изобщо няма да се случи. Ние имаме право да посещаваме затвора във всеки час, дори нощем. Никой не може да ни стори нищо. А когато сме вътре, тогава ще се види дали начинанието е леко, или тежко. Ако е невъзможно, ще си тръгнем, без да сме свършили работата си. Та горе главата, момко! След четвърт час ще се видим отново.

Рихард го обгърна с ръце, притисна го към себе си и се оттегли безмълвно назад. Дегенфелд и Готфрид излязоха от къщата обратно на улицата. Тя беше съвсем тъмна. Само няколко прозореца с намаслена хартия мъждееха точно срещу тях.

— Там трябва да е затворът — продума Дегенфелд.

— Да, според описанието на Тонг-чи той са намира там. Ама я кажете по-напреж к’во чувство изпитвате в търбуха си?