Синьочервения Метусалем

— Т’ва зная аз много добре. Изобщо ’сичко е по-лесно да са помисли, отколкот’ да са свърши. Мисля си например, че пуша вашия хуках, ама мундщука е между зъбите ви, а аз мога само да нюхам пушилека. Много, добре зная също, че нещата са свързани с известен риск, ама не мога да са освободя от мисълта, че ние още един път ша видим нашия „Приносител на записа от Ниневия“. Наканите ли са да влезете в тоя Хуок-чу-фанг, аз съм начаса готов.

— Аз също — обади се Рихард.

— Вярвам го — отговори Дегенфелд на последния. — Но теб не бих могъл да използвам. Ти се занимаваш с китайски едва от нашето пътуване, докато Готфрид толкова често се е задявал със своя добър приятел Йе-кин-ли, че за да говори с Търнърстик са му останали полепнали достатъчно окончания. А и неговата фигура по-лесно би могла да мине за тази на някой китаец, отколкото твоята, като се абстрахираме изцяло, че ти си твърде млад.

— Хубаво! — рече Готфрид. — Значи мойта идея ви допадна?

— Та нали вече каза, че и сам бях стигнал до нея. Ако съм преценил правилно нещата, то не ни остава нищо друго.

— Добре. Значи идвам с вас?

— Да. Сам не бих рискувал. Четири пестника са повече от два.

— Много правилно! Но да разгледаме работата по-нататък. Ако искаме да проверим плана си, преди ’сичко са нуждаем от главния ключ под формата на пропускателен жетон.

— Какъвто има Тонг-чи.

— А той няма ли да ни го даде?

— Съмнявам се.

— И освен т’ва са нуждаем от китайски тоалет.

— Даже мандарински костюми!

— Хм. И най-подир трябва да имаме носилки, а?

— Да. Не е допустимо тримата да вървят, дори да ни се удаде да ги изведем през портата на затвора. Облеклото на минхер би привличало вниманието и би издало всичко.

— Тогаз трябва да подкупим носачи, а т’ва ша струва пари.

— Парите няма да икономисвам, но кой чужденец ще намери веднага кули, на които може да се довери. Ще бъдем принудени да споделим плана си с тези хора и би следвало да се очаква, че нехранимайковците ще отърчат при Панг-чок-куан да му изпеят всичко.

— Колко таквиз са ни нужни всъщност?

— Дванайсет.

— Дванайсет? Защо толкоз много?

— Защото сме шест човека. И от само себе си се разбира, че няма как да се върнем тук. Ще трябва незабавно да напуснем града.

— Поврага! А всички улици и сокаци ша бъдат заключени!

— Това не би ни възпрепятствало, тъй като имам паспорт, който отваря всички врати, но за съжаление не и затворническите.

— Хм-м! Колкот’ по-дълго оглеждам нещата, толкоз по-радушно ми са хилят. Ша стана да са поразтъпча няколко мига.

Той се надигна от мястото си и закрачи напред-назад из градината. При това махаше дългите ръце около себе си, правеше какви ли не чудновати гримаси, изсмиваше се сегиз-тогиз на глас, мърмореше си отново много сериозен и накрая се върна с извънредно хитра физиономия.

— Имам го! — каза. — Цялата история лежи светла и ясна пред моите духовни способности; само носачите не знам още откъде ша вземем.

— Е, хайде почвай!

— Трябва да стане. Вий сигур знайте, че съм по-дълъг от вас?

— Естествено! Какво цели въпросът?

— Noli turbare circulos meos! (He смущавайте кръжока ми!) Забелязал сте също, че сте по-дебел от мен?

— И това е станало мое дознание.

— A к’во ша кажете сага за фигурата на нашия домакин по отношение нашите?

— Е, той не е толкова пълен, колкото мен, нито дълъг, колкото теб.

— Много право! Той стои по средата. Ето защо лелея убеждението, че неговите костюми горе-долу ща ни паснат, поне за през нощта.

— Възможно, дори много вероятно. Ама да не мислиш, че той ще ни ги заеме?

— Защо не? А не пожелае ли да ги даде, е, ша ги достави тогаз средството на Готфрид.

— Как тъй?

— Ша ги свия или „ik gap ze“ (гепя), както би казал минхер.

— Готфрид, какво гласи Седмата заповед?

— Зная вече: „Не кради!“ Ама аз хич не го и искам. Той ша си получи обратно своето habitus99. A тез медальони, от които са нуждаем, ще бъдат „ook gemuist“ (също свити), ако не можем другояче да ги получим.

— Готфрид, Готфрид!

— Метусалем, Метусалем! Ако знайте нещо по-добро, кажете го! Свободен вход можете да си осигурите само кат’ мандарин и снабден със знак.

Дегенфелд подхвърли, че трябва преди всичко да изслуша какво предложение ще направи Тонг-чи. Защото бе ясно, че нещата при всички случаи застрашаваха служителя, и той също ще търси изход.

Но остатъкът от следобеда мина, без мандаринът да се появи. Свечери се и тримата бяха повикани на вечеря в къщата. Дегенфелд попита сервиращия слуга за господаря му и научи, че същият имал посещение.

— Хо-по-со се храни с него в стаята му — добави словоохотливо човекът.

— Хо-по-со? Кога пристигна?

— Преди половин време.

Половин време е точно един час. Значи той е тук толкова отдавна! Ядеше си с Тонг-чи, без да се покаже на гостите!

Това бе странно.

По-късно Дегенфелд долови стъпките на няколко души, минаващи вън край трапезарията. После узна, че Хо-по-со си е отишъл.