— Най-висшият чиновник в града, който същевременно е заместник на генерал-губернатора на цялата провинция? Тогава моите приятели са изгубени. Ще повярва ли той, че те са лами?
— Не, той е бил в Лхаса и също в страната на монголците. Общувал е и твърде много с чужденци, за да разпознае веднага кого има пред себе си.
— В такъв случай не бива да допускаме този разпит да се състои. Моите спътници трябва до сутринта да са свободни. Длъжен съм още тази нощ да ги изведа от затвора!
Мандаринът сведе замислено поглед, после каза:
— Най-доброто, което мога да ви посъветвам, е да изчакате спокойно развоя на събитията. Нали нямаме право нищо да им сторим. Трябва да ги предадем на представителя на тяхната страна.
— Но как ще се отнесат с тях! И без наказание няма да минат.
— Наказанието няма да е тежко, но след това с пътуването ви е свършено. И кой ще ми гарантира, че въпреки всички предпазни мерки няма и самият аз да бъда забъркан в тая работа!
— Основателно се опасявате и аз за съжаление трябва открито да призная, че тези хора не са от прекалено предпазливите.
— Не само са непредпазливи, но и самоуверени въпреки цялата опасност. Да бяхте видял как тоя Ту-лу-не-ре-си-ти-ки си извади очите.
— Но само едното!
— Да. После поиска да измъкне крака на главния жрец. Кой друг би дръзнал да го стори, когато се намира в една толкова голяма опасност! Дотогава никога не бях виждал човек, който да може да си маха и слага очите, без да промени лице.
Студентът му обясни как стоят нещата и после продължи:
— Те трябва да бъдат освободени, макар и само заради вас! Мога ли да разчитам на вашата помощ? — Хм-м! Аз съм служител.
— Вие сте Куан-фу, даже Тонг-чи, но въпреки това последната нощ върнахте свободата на трима затворници.
— Точно затова днес не мога да сторя нищо. Независимо от младостта си тоя Панг-чок-куан е кадърен мъж. Той няма да се остави да бъде изигран.
— И все пак трябва да се опита!
— Ако се каните да рискувате, ще се подхвърлите на голяма опасност. Аз няма да ви попреча, защото вие ще мълчите и няма да ме издадете. Но не искайте аз самият да участвам и така осъществете нещата, че аз изобщо да не влизам в сметката! Сега отивам в стаята си да помисля. Помислете и вие! Дори и да смятате да поемете някакъв риск, преди падането на нощта не можете да направите нищо. Дотогава все ще се яви някакво решение.
Метусалем също отиде в стаята си и закрачи неспокойно напред-назад. Тя му стана тясна и той се отправи към градината, където завари ваксаджията и Рихард, занимаващи се най-усърдно със същата тема. Бяха седнали на земята и крояха планове.
— Не става въпрос само за Търнърстик и минхер — каза Дегенфелд. — Един малък урок няма да им навреди на тия двамата — те предостатъчно си го заслужиха, но лошото е, че и Лианг-си загази заедно с тях!
— Нали още никой не знае, че той е от тяхната компания — рече Рихард.
— Засега не, но ще се разбере. Когато застанат утре пред фу-юен, всички измислици ще се разкрият — така виждам аз нещата. Този служител няма да се остави да го подведат!
— И аз мисля тъй — съгласи се Готфрид. — Най-добре щеше да е мен да пратеха да ги разпитам. Присъдата ми щеше да гласи: ’секи да получи по едно здраво кастрене и после да върви накъдет’ му фанат очите! Ша ми играят тук в Китай на богове! Таквоз нещо нивгаж не е падало от капчука! Как ли им е хрумнала тая мисъл?
— При всички случаи е била на Търнърстик и добродушният дебеланко се е помъкнал в кашата. Обзалагам се, че двамата хал хабер си нямат още колко зле биха могли да си изпатят при дадените обстоятелства. Да не беше се застъпил Лианг-си така самоотвержено за тях и ако мандаринът не беше се върнал, грозеше ги опасността да бъдат линчувани от тълпата. Излезе ли утре наяве, че Лианг-си е с тях, то него го очаква същото. Той е китаец и никой консул и пълномощник не може да го спаси. Над него ще се разрази истинска буря. Лианг-си трябва непременно да бъде освободен!
— Да, а щял да бъде свързан със синджир за небесната твърд, както клел Валенщайн. Та няма ли да на споходи няк’ва добра идея! Мойта глава инак не е сандък за кюмюр!
— Аз май знам нещо, ама не става.
— Той знаел нещо, ама не ставало! Е, ам’ че тогаз вий нищичко не знаете, старий ми Метусалем. К’во е всъщност т’ва, дет’ го знаете?
— Стига да поиска, Тонг-чи може да ни помогне.
— Да, т’ва го знам и аз. Нали има легитимиращи жетони, коит’ му отварят ’сички порти и врати, както разказахте.
— Да, но не мога да го упрекна, че не иска самият да се подхвърли на опасност. При него ставката е по-висока, отколкото при всеки друг, и ние не можем да искаме да рискува за нас всичко, буквално всичко, докато негов дълг е всъщност да стори тъкмо обратното.
— Правилно! Но коет’ той не може или не иска, можем го ’се пак ние!
— Какво?
— Да отидем като мандарини в дранголника и да излезем да са поразходим сетне с пандизчиите.
— И аз вече си го помислих, но е по-лесно да се помисли, отколкото да се изпълни!