Синьочервения Метусалем

Мандаринът се заслуша и долови звучния глас на младия служител. Похлопа силно и трябваше да повтори, преди някой отвътре да попита:

— Шуи-кин? (Кой е там?)

— Куан-фу Тонг-чи (мандаринът Тонг-чи) — отвърна той.

Вратата се отвори незабавно, но бе веднага заключена отново зад него, за да не влезе и някой друг. С един бърз поглед той огледа положението. Арестантите стояха един до друг, здраво държани от полицаите, а пред тях комендантът на затвора, който, както можеше да се очаква, току-що ги бе подложил на безпощаден разпит. Бяха им върнали изгубените в битката вещи.

Тъй като Тонг-чи заемаше по-висок пост от присъстващите мандарини, всички му се поклониха, а младият служител скромно му отстъпи мястото си.

Забелязвайки техния домакин, Търнърстик прошепна на спътника си:

— Слава Богу, тук е Тонг-чи! Но нека бъдем благоразумни и не се издадем, че го познаваме!

Тонг-чи проучи удивено групата, като човек, който и понятие си няма какво се е случило тук. После запита:

— Защо е заключен храмът? Какво се е случило? Навън чух, че са пристигнали непознати богове.

— Те се представиха за такива — отговори младият мандарин, — а и ние ги сметнахме първоначално за такива. Но Ваше Високоблагородие веднага ще разпознае в тях измамниците.

Той му направи обстоен рапорт. Тонг-чи го изслуша внимателно, огледа строго арестантите и каза:

— Значи тези мъже се представиха за свети лами и въпреки това говореха езика на фу-лен? Да не би моят колега нещо да се заблуждава?

— Не. Аз твърде често съм имал служебна работа с такива фу-лен и съм запаметил много от техните варварски изрази. Този чужденец заслужава двойно наказание, понеже без всякакво право си е присвоил облеклото на мандарин.

— Не е ли такъв?

— He. — Комендантът на затвора смъкна шапчицата на капитана заедно с плитката, размаха насам-натам дегизировката и каза: — Тази коса негово притежание ли е? Остригана ли е главата му както подобава на китаец и особено на мандарин? Не, той позорно носи цялата си коса като варварин и не е оставил да му израсте плитка на главата. Следователно той не е китаец и още по-малко бог, който има правото да се установи между достойните за преклонение!

— Но — подметна дипломатично Тонг-чи, — аз често съм чувал, че ламите носят фалшиви плитки. Може би все пак е такъв!

Търнърстик се ядоса, дето младият мандарин се отнася така непочтително с плитката му. Той попита тихо Лианг-си:

— Какво иска тоя? Каква работа има с перуката ми? Какво казва?

Лианг-си също така тихо и бързо му обясни.

— По дяволите! Ще му кажа, че главата си е моя и мога да правя с нея каквото си поискам. Тая плитка ми костваше два долара. Платил съм я и няма да го оставя да се отнася с нея като с магарешка опашка!

Той пристъпи две крачки напред и се сопна ядовито на младия мандарин:

— Давай перукатанг! Давай! — и я изтръгна от ръката му. — Тя е моя собственост и ти не можеш да й сложишенг ръка! Аз моганг да нося каквото искам — фалшива перуканг или даже фалшиво оконг, точно както ми отърванг. На, гледай тук млада жабо! И това ли ще ми забранишенг?

Той имаше, както е известно, изкуствено око. Като постави палец в крайчеца на окото, той го избута от кухината, взе го с два пръста и то показа с подигравателно-ухилена физиономия.

Хората отскочиха назад. Двамата полицаи, които го държаха, го пуснаха и се дръпнаха стъписано.

— Е? — запита ухилен. — Кой може като мен да го направинг? Кой от вас моженг да си изкаранг окотонг?

Никой от тях не бе виждал някога нещо подобно. Всички стояха вкаменени и безмълвни. Върховният жрец пръв възвърна речта си и изкряска:

— Тиен-ти-йин! (О, Небеса, земя и хора!) Миао-я, миао-я! (Чудо след чудо!) Той може да си вади очите!

— Миао-я му, миао-я му! (Вълшебни очи, вълшебни очи!) — разшумяха се изплашените хорица наоколо.

— Йип-мо т’а юет, йип-мо т’а йет? (Какво каза той, какво каза?) — попита младият мандарин, изплашен като останалите, Лианг-си.

Последният беше работил в продължение на четири години при чичо Даниел и бе научил много от него. Знаеше също, че техниката в Европа е напреднала дотолкова, че се произвеждат изкуствени очи, напълно наподобяващи истинските. За да се възползва от всеобщия страх, той отговори:

— Иска да докаже, че е свят и чудотворен лама. Както сне собственото си око, така иска да отстрани очите и носовете и на останалите присъстващи. Готов е дори да им отдели ръцете и краката от тялото. Кой желае да се убеди в необикновената му мощ?

— Нго-пут, нго-пут (аз не, аз не) — извика се наоколо, при което бонзите и мандарините се отдръпнаха още по-далеч от Търнърстик.

— Никой? Няма защо да се страхувате, тъй като той ще постави всеки откъснат крайник отново на мястото му. — А на немски добави: — Пъхнете обратно окото си и дайте вид, че се каните да откъснете крака на върховния жрец.

Търнърстик постави пак стъкленото око в очната кухина. Но когато приближи до върховния жрец и се наведе, посягайки към крака му, оня отскочи стреснато и попита:

— Какво иска той? Какво е намислил?

— Иска да докаже тяхната святост, че може всичко, което е казал. Възнамерява да откъсне двата ви крака.