Синьочервения Метусалем

Лианг-си се бе изплашил много от холандския въпрос на мандарина и последвалия непредпазлив отговор на минхер. Той бе изгубил опасната игра и трябваше преди всичко да се погрижи за собствената си сигурност. Осъзнал това, побърза към входа на голямата зала, за да излезе на двора и оттам да се спаси.

Но със същата бързина младият мандарин бе извикал заповедта да не пускат никого. Трима полицаи се спуснаха да заловят Лианг-си. Останалите петима се втурнаха към минхер, който все още удряше и тъпчеше около себе си с истински бяс. Те го връхлетяха отзад и го повалиха.

— Brand, brand! (Огън, огън!) — изкряска той. — Zij hebben mij! Help, help, Mijnheer Turnerstick! (Те са върху мен! На помощ, на помощ, минхер Търнърстик!)

— Невъзможно, тъй като те са и върху мен — отвърна капитанът, все още запъхтян от усилията. — Така ни се пада, като се правим на истукани!

Чадърът и шотландската барета на дебелия, ветрилото, пантофите, перуката с плитката и шапчицата на Търнърстик се търкаляха по земята. Цяло щастие бе, че на капитана не хрумна да използва оръжията си!

Метусалем бе принуден да наблюдава тази възбудена сцена, без да може да се притече на помощ на изпадналите в беда приятели. Когато бяха надвити, Тонг-чи го сграбчи за ръката и му прошепна припряно:

— Сега да изчезваме, бързо да се махаме, защото те ще влязат сега и тук!

Измъкнаха се бързешком навън, последвани от Готфрид и Рихард. В двора не се виждаше никой, дори и бонзът, който преди малко ги бе придружавал. Един ходник водеше между килиите, които им бяха показани, към малка зеленчукова градина, граничеща с тази на едно павилионче, в което представител на храма продаваше пръчици за кадене. Двете малки градини бяха свързани с порта, а павилиончето се издигаше на тясна задна улица, успоредна на тази пред храма.

Четиримата стигнаха на тази улица, минавайки през портата и дюкяна.

В момента вече не ги застрашаваше някаква непосредствена опасност, но въпросът сега бе да отидат до носилките, без да направят някому впечатление. Тонг-чи поведе спътниците си по една пресечка, която ги изведе на улицата на храма. От ъгъла видяха стоящите пред входа на Пек-тиан-чу-фан музиканти. Носачите на паланкините бяха направили място на шествието и стърчаха от другата страна на улицата. Единият от тях случайно погледна насам и водя мандарина, който незабавно му даде знак. Онзи го съобщи на другарите си и те дотичаха с носилките.

— Вкъщи ли отиваме? — попита Метусалем.

— Вие да, но аз — не — отвърна мандаринът. — Ще се кача, но ще наредя да ме носят само на късо разстояние и да спрат, за да последвам после полицаите, които ще водят спътниците ви в затвора. Искам да знам какво ще правят с тях, след което ще ви донеса новини. Още веднъж ви моля да не предприемате нищо, което би могло да вкара вас, а следователно и мен, в беда. Сегашният инцидент е много по-неприятен и опасен от вчерашния. Вашите другари пристъпиха не само мирските, но и църковните канони, и предпазливостта ми повелява да затворя отсега за всички ви къщата си. Но аз зачитам гостоприемството и ви дължа благодарност за спасяването на живота ми, така че не бих желал да ви изоставя сега в опасността.

— Наистина ли е толкова голяма?

— Много голяма, тъй като вашите спътници имат срещу себе си не само закона, но и гнева на жреците и народа. Щастие ще бъде, ако ги вкарат в затвора, без да им посегне тълпата.

— В такъв случай ми се струва малодушно да ги изоставя сега. Длъжен съм да отида при тях и да споделя съдбата им.

— Не, защото по тоя начин бихте погубил и себе си, и мене. Можем да ги спасим единствено ако не дадем да се разбере, че са от нашата компания. За ваша угода ще рискувам да се върна в храма. Това няма да направи впечатление, тъй като аз имам правото да присъствам на завръщането на боговете, понеже съм заловил крадците. Но се надявам спътниците ви да са достатъчно умни да не издадат, че ме познават.

— Мисля, че ще бъдат предпазливи. Лианг-се нали каза на двамата, че това трябва да остане неизвестно.

— И тъй, наредете спокойно да ви отнесат вкъщи! Аз ще опитам преди всичко да ги предпазя от саморазправа. Спечелим ли време, вероятно ще съумеем да ги освободим.

Студентът осъзна, че трябва да се помири. Качи се с Готфрид и Рихард в носилките и носачите затичаха с тях към дома. А Тонг-чи нареди да го отнесат до храма. Музикантите и насъбралата се пред храма публика се разстъпиха благоговейно пред неговия ранг и му освободиха пътя.

За свое успокоение той забеляза, че вратата на храма е все още затворена за тях. Това бе добър знак, понеже даваше да се предполага, че тълпата още не знае какво се е случило в светилището. За да отиде на съвсем сигурно, той запита предностоящите:

— Защо входът не е отворен? Защо не ви пускат?

Те се поклониха дълбоко и един отвърна:

— Ваше великодушие трябва да знае, че са пристигнали велики непознати богове.

— Откъде?

— Не знаем. Вероятно не искат да пуснат досегашните богове на седалищата им, тъй като чухме голям шум и високи гласове, които не звучаха приятелски.