Синьочервения Метусалем

— Искат да си вървят? — попита мандаринът, като на устните му трепна особена усмивка. — Щом настина са толкова прочути и свети лами, както казваш, ще е много жалко, ако трябва да ни напуснат. Би ли ги попитал дали и кога и къде ще можем да ги видим отново?

Думите бяха изговорени много любезно. Лианг-си повярва, че е спечелил играта. Но имаше един, комуто те не харесаха, и този един беше Метусалем.

Той бе доловил всяка дума от тези преговори и тъй като много добре можеше да обгърне всичко с поглед, внимателно наблюдаваше лицата. Най-напред му бе направило впечатление, че чертите на младия мандарин притежават удивителна прилика с тези на Лианг-си. Странна случайност! Но по-важно бе поведението на този млад служител, който вече притежаваше твърде желаната титла „моа-се“, макар едва да бе прехвърлил двайсетте.

Той не правеше впечатление на човек, който лесно може да бъде измамен. Въпреки сегашната му любезност, в него се забелязваше някаква самоувереност, изчаквателност, които не съумяваше напълно да скрие. Дегенфелд имаше чувството, че този мъж държи в ръцете си някаква невидима примка, която ще стегне внезапно около Лианг-си. И студентът подозираше от какво естество е тази примка.

Колкото и умело да се бе държал Лианг-си, все пак бе допуснал една голяма непредпазливост. Той на няколко пъти бе назовал дебелия „минхер“, а и Търнърстик си бе послужил с тази дума. В Макао, Хонконг и Кантон имаха немалко холандци, с които китайците влизат в контакт и са запомнили и употребяват немалко от често срещаните думи. Чуе ли немецът думата „мосю“, то със сигурност ще сметне въпросния за французин. Нарекат ли някоя дама „лейди“ или „мис“, тя много вероятно е англичанка или американка. Следваше да се очаква, че думата „минхер“ не е непозната в Кантон, и можеше да се приеме, че човек с качествата на мандарин ще знае няколко холандски думи. Беше ли такъв случаят, то той щеше да знае, че един чужденец, към когото се обръщат с минхер, няма как да е лама от Лхаса.

Лианг-си откликна на подканата на служителя. Той се обърна към Търнърстик и рече:

— Казах, че за доброто на тукашните бедняци искате да постоите храм със собствени пари, и това ви спечели тяхното уважение.

— Е-е, той няма да е прекалено голям! — отбеляза капитанът. — Моите капитали не са ми паднали от комина, та да мога да ги профукам в полза на тия хора, сигурно и на вас, минхер?

— Neen, mij ook met, voornamelijk daartoe met. (He, на мен също не, особено за такава цел.)

— Хората обаче го вярват — продължи Лианг-си — и сега ще ви оставят да си тръгнете безпрепятствено, преди туй обаче искат да знаят кога и къде ще могат да ви видят и срещнат.

— На луната, така им кажете — отвърна Търнърстик. — Нали, минхер?

— Ja, op de maan, en indien wij buiten zijn, in de maansverduistering (да, на луната или из лунното затъмнение, когато не сме там) — потвърди дебелият, като разтегли широко уста и изхихика доволен от собствената си шега.

— Тук имате право, минхер — каза Лианг-си. — За всички нас ще е най-добре да се потулим веднага щом се махнем оттук. Когато ви кажа, че можете да тръгнете, слезте с необходимото достойнство и излезте навън, без да удостоявате присъстващите с поглед.

— А вън в паланкините ли да седнем? — попита Търнърстик.

— Не, тъкмо това не! Така ще разберат, че сме заедно, защото те естествено ще ви наблюдават. Отклонете се надясно от храма, после влезте в първата улица наляво, завийте отново вдясно, така че оттук да е невъзможно да ви видят, и ни чакайте там. Ние ще ви изпратим две носилки, в които бързо ще се качите, за да ви отнесат у дома.

Мао-се бе следил разговора с напрегнато внимание. Около устните му заигра лека усмивка, когато се обърна към Лианг-си:

— Е, отговориха ли ламите на моя въпрос?

— Да. В момента не знаят накъде ще се насочат оттук. Но те всеки ден ще идват насам.

Мандаринът му кимна с лукава радушност и каза:

— Може би светите лама ще ми позволят да им посоча жилище, достойно за тяхното високо положение?

— Те няма да пожелаят да ти бъдат в тежест.

— Не може и дума да става по тоя въпрос. Моят дом е много гостоприемен и има място за много хора. В него често живеят повече от стотина гости с различен ранг. А ако ламите мислят, че моят ранг е твърде нисък, за да отседнат при мен, то ще ти кажа как се казвам и кой съм. Служебното ми име е Линг93, домът ми се нарича „Хуок-чу-фанг“94, а аз съм поставен там като Панг-чок-куан95.

Лианг-си отстъпи крачка назад и изгледа с несигурен поглед събеседника си. Тъй като лицето на тоя бе все така приветливо, както преди, той отново се успокои и отговори:

— Понеже заемаш много важна служба, времето ти е много ангажирано и не бива да те безпокоят частни лица.

— О, моят дом е отворен за всеки, комуто другаде не се харесва. Но ако ламите наистина не пожелаят да ме придружат, тогава ще ги помоля да се подчинят на обичаите на тази страна. Когато някой идва толкова отдалеч — от Тибет до Куанг-чеу-фу трябва да има паспорт издаден и подписан от китайският Ванг в Лхаса. На драго сърце бих погледнал тези паспорти.