Синьочервения Метусалем

Междувременно на палубата бяха изнесени десетина-дванайсет вонящи гърнета — количество, достатъчно за намеренията им. Тримата се изкачиха отново горе и тежките кошове сега бяха отместени от люка. Под него нищо не помръдваше. Човек би могъл да се усъмни, че долу се намира толкова много народ. Отвориха го със сила.

Ако някой си мислеше, че пиратите сега ще изскочат навън, много се лъжеше. Те нито дадоха да се чуят, нито да се видят. Но европейците се пазеха естествено да приближат до отворения люк. Човек лесно би могъл да отнесе някой куршум.

Сега вонящите гърнета трябваше да бъдат хвърлени вътре. Те изглежда бяха много тънкостенни и по форма и тясното си гърло наподобяваха нашите глинени шишета-грейки. Разбира се, бяха херметически затворени.

Един от моряците метна вътре първото гърне, като се държеше на страна от люка, така че да не могат да го видят от долу. Другарите му държаха пушките си готови за стрелба. Чу се, как гърнето се разлетя на чирепи.

— Нгу-ху, хи-тху-чанг! (Проклятие, вонящо гърне!) — чу се отдолу висок крясък.

Полетя второ и трето. Ефектът беше такъв, че и горе го почувстваха.

— Затваряйте бързо — заповяда капитан Бийдъл, — в противен случай и ние самите ще трябва да бягаме!

Хората се отзоваха на заповедта и люкът бе отново захлопнат.

Отдолу се надигна многогласен крясък, безредна дандания и вопли. Започнаха да блъскат люка, за да го отворят, ала върху него отново бяха наместени кошовете. После се чу да се отварят с трясък бордовите илюминатори. Пиратите се задъхваха за глътка свеж въздух.

Лечебното средство беше изключително драстично. То подейства не само на пациентите, но и на лекарите. Ужасната смрад, неподдаваща се на никакво описание, се понесе от прозорците към палубата. Капитан Бийдъл се изтегли на квартердека, Търнърстик — заедно с него. Матросите на драго сърце биха си плюли също на петите, но бяха принудени да останат.

— Е, който е направил т’ва изобретение и предварително го е изпробвал, трябва де е имал великолепен нос! — възкликна Готфрид фон Буйон. — К’во ша кажете по въпроса, минхер?

— Wat ik zeg? Foei! Donder en bliksem! Dat ruikt waarachtig naar honderdduizend ongelukkige nijipaarden! (Какво ще кажа? Пфу! Мътните да го отнесат! Смърди направо на сто хиляди нещастни речни коня!) — Той удари незабавно на бяг и отърча до най-отдалечения край на носа.

Само на китаеца може да хрумне подобно изобретение. Разбойникът на коя да е страна рискува живота си, а китайският пират побеждава противника си с воня!

Мина доста време, преди зловонието да се изветрее дотолкова, че капитан Бийдъл да се върне отново в средната част на кораба.

— Сега какво? — попита повторно. — Бих желал да знам как се чувстват типовете там долу. Да опитаме да отворим люка!

Неколцина от хората му послушно изпълниха заповедта. Едва се бе случило и капитанът тутакси се понесе на нозете си. Люкът напомняше някой комин, през който се издигат изпаренията на преизподнята. Трябваше да минат цели десет минути, преди човек да се осмели да го приближи.

Сега се касаеше да се провери какво въздействие са оказали вонящите гърнета. Бийдъл поиска да потърси доброволци, ала тогава се обади Готфрид фон Буйон:

— Не, сър, т’ва не е нужно. Аз тоже имам понятие за чест и няма да са циганя. Ша са вържа на ня’кво въже и ща взема обоя с мен. Надуя ли го, теглете ма на златната дневна светлина. Обоят ша даде сигнал, че там долу не ’сичко е наред. Който е пил опиум, ша може навярно да понесе и амоняк. Минхер, дръжте здраво въжето!

Той опаса въжето около тялото си, сложи си носната кърпа на носа и се спусна с обоя в трюма. Начинанието му само по себе си беше героично, той следваше да се опасява не само от газовете, но навярно и от пиратите, които може би не бяха всички упоени.

Минхер държеше другия край на въжето и се ослушваше. И ето, наистина, отдолу прозвучаха неописуемите трели на обоя.

— Теглете, минхер, теглете! — викна Търнърстик. — Той е припаднал. Той е в несвяст!

Дебелият задърпа с всички сили.

— Hij is zo zwaar! (Толкова е тежък!) — изпухтя.

— Ще ви помогна. Но само теглете, иначе ще се задуши.

Двамата задърпаха юнашки. Лицата им ставаха все почервени и по-червени, но не изтеглиха нито с цол пострадалия си спътник. В един момент на люковия отвор се появи първо обоят, а след това и самият Готфрид. Вече не беше препасан с въжето и запита с тон на най-голямо изумление:

— Минхер, ама к’во дърпате така ужасно? Че к’во ва поти пък чак толкоз?

Дебелият го погледна слисано, пусна въжето, смъкна шотландската барета, изтри потта от плешивата си глава и отговори:

— Мислех, че висите на въжето!

— Не, не вися вече на него, а вързах края му долу за една греда.

— Речен кон! — При тези думи той му метна укоризнен поглед и се отдалечи.

— Хер козя главо, и аз дърпах заедно с него! — изрева Търнърстик. — Не позволявам да ми се погаждат такива хлапашки номера!

— Хлапашки номера? Как тъй?

— Казахте да теглим веднага щом надуете!

— Да, таквиз бяха словата ми. Ама аз надух ли пък?

— Да, и то как!