Синьочервения Метусалем

— Не, аз изкарах само няколко трели, то е нещо съвсем инакво! Тва беше за ня’ква обучена музикална натура. С тез трели аз намекнах, че душата ми ликува над онуй, коет’видях там долу. Да извиваш трели нивгаж не е кат’ да тръбиш. Отбележете си го. Да духа може някой и на кафе, ама я ми свирете на него, де!

— Вие сте един непоправим обесник! Какво всъщност видяхте долу?

— Цялата еничарска музика. Те лежат кръстом и напреком един връз и през друг и не знаят къде им е пропаднало присъствието на духа. Хипнотизирали са са от смърдящите гърнета.

— Наистина ли?

— Кат’ на искате да вярвате, идете да видите отблизо! Така ша можете да развържете хем и въжето, за коет’ то ша ви е много благодарско. Да го издърпате ’се пак не можете.

За хората бе такова удоволствие да чуят тая вест, че му простиха малката лудория. Капитан Бийдъл нареди на хората си да слязат. Положението беше каквото го бе описал Готфрид. Китайците лежаха безчувствени и полузадушени в трюма, където и сега въздухът предизвикваше кашлици и кихавици.

Най-напред помещението бе внимателно прегледано. Сандъците с топовете бяха тук. По стените висяха какви ли не оръжия. По пода лежаха рогозки, оформящи спалния кът. Отзад имаше една заключена врата, за която Лианг-си каза, че водела за барутния погреб.

Един малко по-тесен люк водеше още надолу — в средното отделение на баластния трюм. Там щяха да бъдат свалени пленниците по заповед на капитан Бийдъл, след като им изземеха всички оръжия и изпразнеха съдържанието на джобовете.

Но това трябваше да бъде извършено бързо, преди да са се върнали отново в съзнание. Бяха запалени фенери и после пиратите спуснати един след друг по долната люкова стълба. Полагаха ги на влажния пясък.

Когато приключиха, люкът бе отново затворен. Само малките отдушници в пода останаха открити. Десетимата китайци — все още вързани горе на палубата — си останаха там. Те щяха да продължат да обслужват платната, докато „Шуи-хой“ или по-точно „Хан-лунг“ стигне в пристанището.

— Няма ли да ни вземете на буксир? — попита Търнърстик капитана на бойния кораб.

— Защо? Прехвърлянето на влекалото изисква труд и време. Ако вие поемете командването на джонката, ще знам, че се намира в най-добрите ръце. Хора за обслужване на ветрилата имате достатъчно, а освен това ще ви оставя и няколко от моите момчета за непредвидени случаи. Аз ще избързам напред и ще съобщя за пристигането ви.

— Хубаво! Сигурно ще има добър прием?

— Определено! „Хаи-лунг“ ще бъде посрещнат с необходимата тържественост. Всички честни хора ще се зарадват, че той най-сетне е бил победен. И особено като узнаят, че е бил превзет само от пет души, обзалагам се, ще ви издигнат не една триумфална арка.

— Pshaw! Пет души! Нали и вие влизате в сметката!

— Аз само леко ви подпомогнах, което ни най-малко не накърнява заслугите ви. Паричната награда естествено се пада на вас.

— Аз не се нуждая от нея.

— Вашите приятели може би ще мислят по-разумно.

— Аз също се отказвам — рече Метусалем.

— Ik ook (и аз) — добави дебелият.

— Аз също така — засмя се Рихард.

— Аз обаче не! — обади се Готфрид фон Буйон. — На заслужилия — короната, а щом не може да има корона, с удоволствие ша приема славата в сребро или инакви монети. Кой превзе кораба? Аз, защото аз бях тоз, който върза гредата. Ето зат’ва си искам моя пай от паричната награда, толкоз повече че кат’ ваксадижия и чистач на лули пътят на мен и моя обой не е осеян с рози. Искам сега най-сетне и аз един път да не нося грижи за бъдещето си.

— Много хубаво! — засмя се Метусалем. — Отстъпвам ти и моя дял.

— Ik ook (и аз) — обяви дебелият, твърде добродушен, за да си спомни въжето, над което преди малко напразно се бе трепал.

— Тогава нека вземе всичко! — викна Търнърстик. — Един сухоземен плъх, един свирач на фагот и парична награда! Такова нещо никога не е бивало!

— Охо! Аз самият още не съм бивал, значи съм уникум! Донесе ли ми старата джонка достатъчно, ша си купя и аз едно наргиле и ша си потърся един Готфрид Втори. Сетне ша пуша отпред с Метусалем, а зад нас Буйон Секонд ша ни носи хукахсите и на двамината.

— Ще видим какво може да се направи — кимна капитан Бийдъл. — Вятърът се оживи, Търнърстик. Вие прерязахте брасовете. Това беше много рисковано. Сплетете ги незабавно. Не бива да оставяте тежките платна да висят така. При някой внезапен порив на вятъра сте изгубени заедно с джонката.

— Нямайте грижа, сър! Търнърстик знае какво трябва да прави.

— Нека е тъй. А сега ви напускам. Като се видим отново, ще ми разкажете по кой начин така из един път стигнахте до генерал-майор. Иначе поздравявам всички господа. Това е номер, за който още дълго и не само тук ще се разказва. Слезте в трюма да погледнете и двамата мъже, тикнати в сандъка. А сега, довиждане!

Той подаде ръка на всички и напусна кораба по пътя, по който беше дошъл, след като бе наредил на един морски юнкер да остане с двадесет души в подчинение на Търнърстик. После военният кораб даде пара и потегли. Екипажът му отправи насам едно гръмко ура и острият кил зацепи вълните пред себе си.