Синьочервения Метусалем

Сега Търнърстик разпореди да се развържат десетимата китайци, за да възстановят със сплитане брасовете. След всичко видяно те знаеха, че всяка съпротива е истинско безумие и изпълняваха нарежданията с трепет и боязън.

Платната бяха напълно брасовани. Капитанът изпрати младия юнкер на щурвала, след което се раздвижи и джонката.

Търнърстик слезе на средната палуба, заповяда на няколко моряка да застанат на вахта на долната палуба и подкани спътниците си да слязат с него да погледнат двамата мъже в сандъка. Запалиха фенери и той, Метусалем, Готфрид, Рихард и Лианг-си се спуснаха долу. Последният бе запитан от Дегенфелд дали не знае кои са тези хора.

— Не — отвърна той. — Не съм и подозирал, че тук долу се намират някакви хора, а и в носовия трюм не съм стъпвал, понеже беше забранен за моряци.

Когато стигнаха долу, можеха да огледат с помощта на фенерите по-добре мястото. Помещението беше ниско и много тясно при кила, но към двете страни се разширяваше. Дотолкова бе запълнено с влажен, миришещ на мухъл пясък, че човек не можеше да стои изправен. Вляво от стълбата се намираха вонящите гърнета, от които имаше в наличност може би още над шейсет. Виждаше се, че първо са били покрити с пясък — вероятно за да не бъдат забелязани от проверяващите кораба в пристанището служители. Вдясно се виждаше преградна стена, която отделяше това пространство от средния трюм. Там се намираше споменатият сандък. Беше изработен от груби дъски, съоръжен отгоре с малки отдушници, приблизително метър и половина дълъг и толкова широк, но с по-малка височина. Капакът представляваше същевременно и врата, залостена с много здраво резе. Щом вътре се намираха двама души, то те трябва да бяха изтърпели големи страдания, тъй като бяха принудени да седят в приведено състояние и едва можеха да се движат.

— Сега искам лично да поразговарям с тях — рече Търнърстик. — Щом негодяите са осъдени от Хо-чанг на това наказание, то трябва да са десетократно опасни субекти, с които човек не може да бъде достатъчно предпазлив. С тях трябва да поговори някой, дето е печен в нещата и владеещ много добре езика.

— Те не са пирати — отвърна Метусалем. — Преди малко ни казаха кои са.

— Е, да, да, казаха, ама аз не съм толкова балама да го повярвам. Я сега да пуснем в ход нашите езикови познания! — Той затропа по сандъка и попита: — Хало, халинг, халунг! Кой е тук вътре в сандъконг?

Две въздишки и шум от драскане бяха отговорът.

— Е-е, не можетунг ли да отговоретенг! Кой е в курниканг?

— Нгот киой шин тза! — прозвуча умоляващият отговор.

— Какво казаха? Какво значи това?

— Означава „Хей, помогнете ни!“ — поясни Метусалем. Той избута меко Търнърстик настрани, издърпа резето и отметна капака. Най-напред се видяха само два бръснати черепа. Тъмният остатък коси на темето подсказваше, че на това място са растели плитките, но са били отрязани, което при китайците е едно също така голямо опозоряване, както снемането на скалповия кичур на някой индианец.

Двамата мъже погледнаха нагоре. Чертите на лицата им не можеха да се различат от дебелия слой мръсотия. Те понечиха да се надигнат и излязат от сандъка, ала се отпуснаха безсилно. Затварянето им в този ужасен коптор беше обездвижило крайниците им. Дегенфелд се пресегна, извади ги един след друг и ги настани в пясъка. Всичките им дрехи бяха задигнати. Единият се бе вкоравил от мръсотия, другият изглеждаше по-чист, но миризмата, която разпространяваха, едва се изтрайваше.

— Мок пут, ни-мен пут киан? (Не сте пирати, нали?) — попита Метусалем състрадателно.

— Ю, ю! (Не, не!) — отговориха те незабно с тон на отвращение, а единият добави: — Тза-мен пут че фам-ху-зук-тзи! (Ние не принадлежим към тази сган!)

— Ни-тенг куан-ху? (Мандарини ли сте?)

— Че, че, та куан-фу. Нго хо-по-со, че тонг-чи тзаи Куанг-чеу-фу. (Да, да, висши мандарини. Аз съм Хо-по-со, а този е Тонг-чи в Кантон.)

— Нго ко ни-маи йен! (Аз ще проверя показанията ви!)

— Тза-мен ко тзен. (Ние ще издържим проверката.)

Дегенфелд продължи да задава въпроси и узна следното:

Тонг-чи искал да отиде с една военна джонка до Кам-хиа-чин — малко градче до Хонг-хаи-Бай, и бил нападнат от пиратската джонка. Морските разбойници надвили екипажа на военната джонка с вонящи гърнета. Тонг-чи също бил упоен. Когато се съвзел, се намирал в този сандък. От колко време бил пъхнат тука, не знаел точно. Било тъмно и той можел да отмерва времето само по гърмежите на фойерверките, които имат обичай да възпламеняват на всеки кораб при залез слънце. По негови пресмятания трябва да е тук вече повече от седмица, поради което се чувствал страшно изтощен.

Според европейските понятия той беше инспектор на намиращите се в провинция Кунг-тунг военни сили и понеже към тях спадаше и марината, пиратите били извънредно неприятелски настроени към него. Предложил им значителен откуп, ала хо-чанг му отговорил, че никога вече нямало да види слънцето и щял да умре в този сандък от бавна смърт. Дневно му носели само по глътка вода и малко полуизгнили плодове. И като връх на оскърблението му отрязали плитката.