Синът на Нептун

Людоедите се опитаха да ги спрат, но Пърси кресна с все сила и напоителната система изригна. Водата се изстреля във въздуха със силата на сто гейзера, вдигайки със себе си пръст, части от тръби и няколко тежки пръскачки.

Кадилакът бе ускорил до шейсет километра в час, когато удариха първия великан. Той стана на прах при удара, а докато останалите успеят да се съвземат от шока, колата вече бе изминала повече от километър. Горящите снаряди избухнаха далеч зад тях.

Франк се обърна и видя как къщата на семейството му гори. Стените се срутиха навътре, а в небето се издигна пушек. Видя голяма черна птица — може би ястреб, да се издигна над пламъците. Може и да си въобразяваше, но му се стори, че бе излетяла от прозореца на втория етаж.

— Бабе? — прошепна той.

Изглеждаше невъзможно, но тя бе обещала, че ще умре когато и както сама пожелае. Че няма да се остави на великаните.

Франк се надяваше, че не е излъгала.

Караха на север през гората.

— На около пет километра е — каза Франк. — Няма как да го пропуснем.

Зад тях гората бе разтърсена от още взривове. В небето се издигна пушек.

— Колко бързи са лестригонските великани? — попита Хейзъл.

— Нека не проверяваме — отговори Пърси.

Вратите на летището се появиха пред тях. Бяха само на няколкостотин метра. Един самолет ги очакваше на пистата със спуснати стълби.

Кадилакът нацели дупка и се преметна във въздуха. Главата на Франк се удари в тавана. Когато колелата докоснаха асфалта отново, Пърси удари спирачки и колата спря точно на входа.

Франк излезе и извади лъка си.

— Качвайте се в самолета! Те идват!

Лестригонските великани приближаваха с изумителна скорост. Първата редица от тях изскочи от дърветата и се насочи към летището. Бяха на петстотин метра.

Четиристотин…

Пърси и Хейзъл изкараха Ела от колата, но в мига, в който видя самолета, харпията запищя.

— Неее! — извика тя. — Летя с криле, не със самолети!

— Всичко е наред! — обеща Хейзъл. — Ние ще те пазим!

Ела нададе ужасен вой, сякаш гореше.

Пърси вдигна ръце безпомощно.

— Какво да правим? Не можем да я принудим да се качи.

— Не — съгласи се Франк. Великаните вече бяха само на триста метра.

— Прекалено е ценна, за да я оставим — каза Хейзъл и в мига, в който се чу, направи гримаса.

— Съжалявам, Ела. Станала съм като Финий. Ти си живо същество, не съкровище.

— Не и самолети. Само не самолети, неее! — Ела бе изпаднала в шок.

Великаните вече бяха опасно близо. Още малко и щяха да ги ударят със снарядите си.

Внезапно очите на Пърси светнаха.

— Имам идея. Ела, ще можеш ли да се скриеш в гората? Ще успееш ли да се отървеш от великаните?

— Ще се скрия — съгласи се тя — на безопасно място. Една харпия трябва да се крие. Ела е бърза. И малка. И бърза.

— Хубаво — каза Пърси, — просто стой тук. Ще изпратя приятел, който да те срещне и отведе в лагер „Юпитер“.

Франк зареди лъка си.

— Приятел?

Пърси му махна с ръка, сякаш за да каже: „После ще ти обясня“.

— Ела, този план харесва ли ти? Ще се зарадваш ли, ако един приятел те отведе в лагер „Юпитер“? Ще видиш къде живеем.

— Лагер — промърмори Ела, а след това изрече на латински: — Дъщерята на Мъдростта върви сама, а Рим се осветява от знака на Атина.

— Аха — отговори Пърси, — това звучи важно, но ще го обсъдим по-късно. В лагера ще се погрижат за теб. Там има храна и книги.

— А самолети? — попита тя.

— Няма самолети — успокои я Пърси.

— Тогава Ела ще се скрие — след тези думи тя изчезна. Видяха само как едно червено петънце се стрелва към дърветата.

— Ще ми липсва — тъжно каза Хейзъл.

— Пак ще се видим с нея — обеща Пърси, а после се намръщи, като че ли пророчеството за Атина наистина го бе притеснило.

В този момент входът на летището се взриви.

Франк метна писмото на баба си към Пърси.

— Покажи това на пилота, а също и писмото от Рейна! Трябва да тръгваме!

Пърси кимна. Двамата с Хейзъл се затичаха към самолета.

Франк се скри зад кадилака и започна да стреля по великаните. Целеше се в най-гъстата групичка от враговете им и запрати по тях една стрела с формата на лале. Беше хидра, както се бе надявал. От нея изкочиха въжета, напомнящи пипалата на октопод, и цяла редица великани се просна по очи в прахта.

Франк чу как двигателите на самолета стартират.

Пусна още три стрели, колкото бързо можеше. В редиците на великаните се появиха огромни празноти. Оцелелите бяха само на стотина метра от него и някои от по-умните спряха, осъзнавайки, че са в обсега му.

— Франк! — извика Хейзъл. — Хайде!

Една пламтяща топка полетя към него като на забавен кадър. Франк веднага разбра, че ще удари самолета. Извади стрела. Мога да го направя — помисли си той.

Пусна стрелата. Тя срещна бронзовото гюле в средата на полета му и го взриви.

Още два снаряда полетяха към него. Франк побягна.

Зад него се чу скърцане на метал и кадилакът избухна. Той се качи на самолета в мига, в който стълбите започнаха да се прибират.