Синът на Нептун

— Според Марс Юнона иска да обедини гърците и римляните срещу Гея. Това обаче няма да е лесно. Гърците и римляните се мразят от хилядолетия.

Хейзъл си пое дълбоко въздух.

— Ето защо боговете са ни държали разделени. Ако гръцки боен кораб се появи в небето над лагер „Юпитер“ и Рейна го сметне за вражески…

— Схващам — прекъсна я Пърси. — Ще трябва да обясним внимателно ситуацията, когато се върнем.

— Ако се върнем — поправи го Франк.

Пърси кимна притеснен.

— Вижте, аз ви имам доверие. Надявам се и вие на мен. Чувствам ви… толкова близки, колкото и старите ми приятели от лагера на нечистокръвните. Но има герои и от двата лагера, които ще бъдат недоверчиви.

Тогава Хейзъл направи нещо напълно неочаквано. Тя се приведе и го целуна по бузата. Беше сестринска целувка, нищо повече. Но Хейзъл се усмихна така топло, че Пърси се трогна от дъното на душата си.

— Естествено — каза тя — че ти имаме доверие. Ние сме семейство. Нали, Франк?

— Разбира се — отвърна той, — но за мен няма целувка…

Хейзъл се засмя, но с известна нервност.

— Какво ще правим сега обаче?

Пърси си пое дълбоко въздух. Времето течеше. Вече бе следобедът на двайсет и трети юни, а утре вечер бе Пирът на Фортуна.

— Трябва да се свържа с един приятел и да спазя обещанието си към Ела.

— Как? — попита Франк. — С тези съобщения по Ирида?

— Не — тъжно отвърна Пърси, — те все още не работят. Опитах снощи, докато бях при баба ти, но без резултат. Може би защото спомените ми са още объркани. Или боговете не разрешават връзка. Но се надявам да се свържа с моя приятел в съня си.

Минаха през още една въздушна яма и Пърси сграбчи седалката си. Под тях се разкриха заснежени върхове, пробиващи облаците.

— Не съм сигурен, че ще мога да заспя — заяви Пърси, — но трябва да опитам. Не можем да оставим Ела самичка сред великаните.

— Да — съгласи се Франк, — а и ни остават още няколко часа полет. Дремни си.

Пърси кимна. Беше щастлив, че е намерил приятели като Хейзъл и Франк. Наистина им имаше пълно доверие. Беше преживял истински ужас със загубата на паметта и стария си живот, но Хейзъл и Франк му даваха надежда.

Той легна на две седалки, затвори очи и засънува как пада от ледена планина в още по-ледено море.

След това сънят се промени. Върна се във Ванкувър до руините на имението на семейство Занг. Лестригонските великани ги нямаше. От къщата бе останало само обгорялото скеле. Екип пожарникари опаковаше оборудването си. Бяха приключили тук. С кратерите и ямите от избухналата напоителна система, дворът приличаше на бойно поле.

В края на гората огромно черно куче душеше нещо между дърветата. Пожарникарите не го забелязаха.

Зад един от кратерите имаше циклоп, облечен в дънки, фланелка и ботуши, които му бяха твърде големи. Рошавата му кафява коса бе сплъстена от дъжд и кал, а когато вдигна глава, Пърси видя, че единственото му кафяво око е почервеняло от плач.

— Толкова близо! — оплака се създанието. — Бил е толкова близо, а вече го няма!

Сърцето на Пърси се скъса от болката в гласа на голямото същество, но знаеше, че има само няколко секунди, в които да говори с него. Сънят вече се разпадаше. Ако Аляска бе земя отвъд боговете, всяка следваща връзка с приятелите му щеше да става все по-трудна, дори насън.

— Тайсън! — извика той.

Циклопът се огледа трескаво.

— Пърси? Братко?

— Тайсън, добре съм. Тук съм… не наистина де.

Тайсън замахна към въздуха, все едно се опитваше да хване пеперуда.

— Не те виждам? Къде е брат ми?

— Тайсън, летя за Аляска. Добре съм. Ще се върна. Но ти трябва да намериш Ела. Тя е харпия с червени пера. Крие се в гората около къщата.

— Да намеря червена харпия?

— Да! Намери я и я пази, става ли? Тя ми е приятелка. Върни се в Калифорния. Има лагер на герои в хълмовете Оуклънд. Той се казва лагер „Юпитер“. Чакай ме на тунела „Калдекот“!

— Хълмовете Оуклънд… Калифорния… тунела „Калдекот“. — Той извика на кучето: — Госпожо О’Лиъри! Трябва да открием една харпия!

— БАУ! — излая кучето.

Лицето на Тайсън се замъгли.

— Добре ли е моят брат? Ще се върне ли в лагера? Липсваш ми!

— И ти ми липсваш — потрепера гласът на Пърси. — Ще се видим скоро. Но бъди внимателен. Има армия чудовища, която марширува на юг. Кажи на Анабет…

Сънят се промени.

Пърси се намери на хълмовете на север от лагер „Юпитер“. Гледаше към Полята на Марс и новия Рим. По укрепленията на легиона се чуваха бойни рогове. Лагерниците се приготвяха за битка.

Армията на гиганта бе от двете страни на Пърси — кентаври с бичи рога, шесторъки земеродни, зли циклопи в метални брони. Обсадната кула на циклопите хвърляше сянка в краката на гиганта Полибот, който се бе ухилил, докато гледаше римския лагер. Той нетърпеливо крачеше напред-назад по хълма, а от косите му падаха змии. Малки дръвчета рухваха в драконовите му лапи. Лицата на изчадията, изобразени по бронята му, премигваха в сенките.

— Да! — заби той тризъбеца си в земята. — Свирукайте си, римлянчета! Дойдох да ви унищожа! Стейно!

Горгоната изпълзя от храстите. Зелената й като кора на лайм змийска коса и униформата от търговския център никак не си пасваха по цвят с бронята на гиганта.