Синът на Нептун

— Това е карта, Пърси — погледна го Хейзъл. — Анкоридж почти до залива Кук. Под нас има голям полуостров, в чийто край е старият ми дом, град Сюърд. — Тя нарисува още едно кръстче върху гърлото на чайката. — Това е най-близкият град до глетчера Хъбърд. Можем да стигнем до там по море, но ще отнеме страшно много време. С което не разполагаме.

Франк погълна и последните останки от Рудолф.

— Но да вървим пеш е опасно — напомни й той. — Гея е богинята на Земята.

Хейзъл кимна, но отвърна:

— За съжаление нямаме голям избор. Можехме да помолим пилота да ни откара, но самолетът му е прекалено голям за малкото летище в Сюърд. А ако наемем друг самолет…

— Хайде без повече самолети — прекъсна я Пърси, — моля ви.

Хейзъл махна с ръка.

— Спокойно. Оттук до Сюърд има влак. Надявам се довечера да го хванем. Пътят е само няколко часа. — Тя съедини двете кръстчета с пунктирана линия.

— Току-що обезглави чайката — отбеляза Пърси.

— Това е железопътната линия — въздъхна Хейзъл. — Вижте, когато стигнем Сюърд, трябва да тръгнем някъде натам.

Тя потупа долния край на салфетката.

— Там е глетчерът Хъбърд. Там е и Алкионей.

— Но нямаш представа за точното разстояние? — попита Франк.

Хейзъл се намръщи и поклати глава.

— Мисля, че може да се стигне само с лодка или самолет.

— С лодка — веднага каза Пърси.

— Хубаво — отвърна Хейзъл, — сигурно не е много далеч от Сюърд. Сега остава да стигнем до самия град.

Пърси погледна през прозореца. Имаха толкова много работа и само двайсет и четири часа, в които да я свършат. По това време утре започваше Пирът на Фортуна. Ако не освободяха Смъртта и не се върнеха в лагера дотогава, армията на гиганта щеше да нахлуе в долината. А римляните щяха да са основното ястие за пира.

Надолу по улицата имаше замръзнал черен плаж, гладък като стомана. Той стигаше до морето, но Пърси почувства океана различен от обичайното. Той бе могъщ както винаги, но студен, бавен и първичен. Боговете не владееха тези води, поне не и боговете, които Пърси познаваше.

Нептун нямаше да може да го защити. Пърси се замисли дали може да контролира вълните тук.

Дали няма да се удави, ако потъне под тях.

Един хиперборейски великан се зададе по улицата. Никой в кафенето не го забеляза. Великанът стъпи в залива, а ледът се напука под сандалите му. Той бръкна с две ръце във водата и извади косатка с една от тях. Очевидно не търсеше това, тъй като я метна обратно във водата и продължи да рови из вълните.

— Добре си хапнахме — отбеляза Франк. — Време е да се повозим на влакче.

Гарата не беше далеч. Стигнаха тъкмо навреме, за да купят последните билети. Когато се качиха във вагона, Пърси каза:

— Ей сега идвам — и се върна в гарата.

Сетне използва рестото си, за да се обади по платения телефон.

Дотогава не бе използвал такова нещо. Тези телефони му изглеждаха древни като касетите на Синатра, които Харон слушаше, или грамофонните плочи на майка му. Не беше сигурен колко монети ще глътне телефонът, дали ще има връзка, дори дали помни номера правилно.

Сали Джаксън — помисли си той. Това бе името на майка му. Имаше и доведен баща, Пол. Дали те не се тревожеха за него? Може би вече го бяха погребали. Доколкото можеше да прецени, беше изгубил седем месеца от живота си. Е, повечето от тях бяха от учебната година… но все пак.

Той вдигна слушалката и набра нюйоркски номер. Този на майка си.

Гласова поща. Трябваше да се досети. Сега в Ню Йорк трябваше да е към полунощ. Нямаше да познаят номера. Когато чу записания глас на Пол в слушалката, едва не се разплака.

— Мамо — каза той, — жив съм! Хера малко ме приспа, а после ми взе паметта, а след това… — гласът му потрепера. Как можеше да й обясни какво става?

— Както и да е, добре съм. Съжалявам. Трябва да свърша един подвиг… — Той направи гримаса. Не трябваше да казва това. Майка му знаеше за какви подвизи става дума и щеше да се притесни. — Ще се върна вкъщи. Обещавам. Обичам те.

Той върна слушалката на мястото й. Загледа се в телефона с надеждата, че той ще звънне отново. Кондукторът извика:

— Всички да се качват!

Пърси се затича. Стигна влака точно когато стълбите му се прибираха, сетне се покатери до вагона и седна на мястото си. Когато го видя, Хейзъл се намръщи.

— Добре ли си?

— Да — Гласът му прозвуча като грачене. — Просто… завъртях един телефон.

Тя и Франк явно го разбраха, защото не досаждаха с излишни въпроси.

Скоро потеглиха на юг, наблюдавайки сменящите се гледки през прозорците. Пърси се опита да мисли за подвига, но за хиперактивно хлапе като него влакът не бе идеалното място за концентрация.

А отвън се случваха невероятни неща. Белоглави орли се рееха в небето. Влакът минаваше през мостове и скали, където водопади се спускаха десетки метри надолу. Минаха покрай заснежени гори, огромни артилерийски оръдия (които се ползваха, за да предизвикват малки лавини — по този начин се предотвратяваха големите по думите на Хейзъл) и езера, така бистри, че отразяваха планините като огледала. Светът сякаш се оглеждаше в себе си.