Синът на Нептун

През долчинките минаваха кафяви мечки. Хиперборейски великани се появяваха на най-невероятни места. Един се къпеше в езеро като във вана. Друг ползваше бор като клечка за зъби. Трети бе седнал в една пряспа и си играеше с два живи лоса като с играчки. Влакът бе пълен с туристи, които охкаха, ахкаха и снимаха природата, но Пърси ги съжали, задето не виждат великаните. Пропускаха някои наистина невероятни снимки.

В същото време Франк изучаваше карта на Аляска, която откри в джоба на седалката си. Намери глетчера Хъбърд, който не изглеждаше толкова близко до Сюърд, и съсредоточено прокара пръст по брега, смръщвайки вежди.

— Какво мислиш? — попита Пърси.

— Просто… обмислям възможности — отговори Франк.

Пърси не разбра какво има предвид и го остави на мира.

След около час започна да се отпуска. Купиха си горещ шоколад от минаваща количка. Седалките бяха топли и удобни и Пърси започна да се унася.

Тогава над тях премина сянка. Туристите започнаха да мърморят развълнувано и започнаха да правят снимки.

— Орел! — извика някой.

— Орел ли? — повтори друг.

— Огромен орел! — обади се трети.

— Няма никакъв орел! — възрази Франк.

Пърси погледна нагоре и видя създанието да минава отново. Бе видимо по-голямо от орел, с лъскаво черно тяло, като на лабрадор. Размахът на крилете му бе поне три метра.

— Ето още едно! — посочи Франк. — Доста са. Три, четири. Това не е на хубаво.

Съществата започнаха да кръжат над влака като лешояди. Туристите бяха очаровани, Пърси обаче не. Създанията имаха блестящи червени очи, остри клюнове и дълги, извити нокти.

Пърси посегна към химикалката в джоба си.

— Тези същества са ми познати отнякъде.

— Сиатъл — каза Хейзъл. — Амазонките имаха едно в клетка. Наричат се…

Преди тя да довърши, се случиха няколко неща. Аварийната спирачка удари и тримата полетяха напред. Туристите запищяха и започнаха да падат по пътеката.

Чудовищата се спуснаха надолу и разбиха стъкления покрив на вагона.

Влакът излезе от релси.

XXXIX. Пърси

Пърси изпадна в безтегловност.

Погледът му се замъгли. Огромни нокти го хванаха за ръцете и го вдигнаха във въздуха. Под него колелетата на влака заскърцаха отчаяно. Чу се звук от трошене на метал. Пукаха се стъкла, а пътниците крещяха.

Когато погледът му се проясни, видя какъв е звярът, който го е отмъкнал. Имаше гъвкавото котешко тяло на черна пантера, но с крилете и главата на орел. Очите му блестяха в кървавочервено.

Пърси потръпна. Предните нокти на създанието се бяха увили около ръцете му като метални скоби. Не можеше да се освободи или да достигне меча си. Вместо това се издигаше все по-високо и по-високо, брулен от студения вятър. Нямаше идея накъде го води чудовището, но бе сигурен, че мястото няма да му хареса.

Пърси изкрещя — повече от яд, отколкото от страх. И тогава нещо профуча покрай ухото му, а във врата на съществото се заби стрела. Чудовището изрева и го изтърва.

Пърси падна и се стовари върху клоните на някакво дърво, преди да се просне в една пряспа. Изпъшка, когато видя какъв бор е окастрил.

Въпреки това успя да се изправи. Нямаше нищо счупено. Франк бе застанал от лявата му страна и пускаше стрела подир стрела по чудовищата. Хейзъл пазеше гърба му и посрещаше с меча си всяко изчадие, дръзнало да ги доближи.

Но те бяха само трима, а зверовете бяха прекалено много — поне дузина.

Пърси извади Въртоп. Отряза крилото на едното от съществата и то полетя несигурно в кръг, преди да се разбие в едно дърво. Сетне посече друго, което избухна в облак прах.

Веднага след това обаче чудовищата започнаха да се възстановяват.

— Какви са тези същества? — изкрещя Пърси.

— Грифони! — отвърна Хейзъл. — Трябва да ги накараме да се махнат от влака!

Пърси я разбра веднага. Вагоните бяха паднали, а покривите им се бяха натрошили. Замаяни, туристите се измъкваха от тях и макар Пърси да не видя някой сериозно ранен, си даде сметка, че грифоните ще се нахвърлят и върху тях. Единственото нещо, което спасяваше смъртните, бе блестящата фигура на сивия воин, контролиран от Франк.

Пърси се обърна към Франк и забеляза, че копието му го няма.

— Това бе последният заряд, нали?

— Да. — Франк простреля още един грифон. — Трябваше да помогна на смъртните. А след това копието просто се разпадна.

Пърси кимна. Беше отчасти доволен, тъй като нямаше доверие на скелета, но и малко се разочарова. Бяха изгубили още едно оръжие. Но не обвиняваше Франк за това. Момчето бе сторило това, което е редно.

— Да сменим бойното поле — каза Пърси, — отдалечете се от релсите!

И те се запрепъваха в снега, кълцайки грифоните, които се възстановяваха веднага щом бъдеха убити.

Досега Пърси не бе срещал грифони. Представял си ги беше като големи благородни животни — царствени лъвове, носещи се грациозно във въздуха, носени от огромните си криле.

Но тези изчадия напомняха повече на настървена глутница крилати хиени.