Синът на Нептун

Не бе сигурен какво означава първата част, но вече имаше идея за втората. Опита се обаче да не мисли за това. Първо трябваше да си извърши подвига.

Таксито зави по Магистрала 1. На Пърси тя му се стори като малка уличка, водеща на север. Беше станало късно, но слънцето още бе високо в небето.

— Не мога да повярвам колко се е променило това място — промърмори Хейзъл.

— Отдавна ли не си била тук, миличка? — попита шофьорът на таксито ухилен.

— От около седемдесет години — отвърна Хейзъл разсеяно.

Шофьорът спусна стъклената преграда между тях и себе си и повече не продума.

Според Хейзъл почти нямаше сграда, която да е останала същата, но за сметка на това пейзажът не се бе променил особено. Градът все още бе опасан от гъсти гори, а студените сиви води на залива Кук миеха пристанището на града на север. Планините Чугач се издигаха застрашително в далечината. Дори през юни върховете им бяха покрити със сняг.

Пърси никога преди не бе дишал толкова чист въздух. Самият град изглеждаше изхабен от времето — със затворени магазини, ръждясали коли и стари блокове покрай пътя и все пак беше красив. Езера и гори правеха гледката невероятна, а северното небе беше едновременно тюркоазено и златисто.

Освен това навсякъде имаше великани. Десетки светлосини мъже, всеки от които висок девет метра, се разхождаха из горите, ловяха риба в залива или се пързаляха по планината. Смъртните, изглежда, не ги забелязваха. Таксито мина покрай един от тях, който си миеше краката в езерото, но шофьорът не се паникьоса.

— Ъъъ… — Франк посочи към синьото същество.

— Хиперборейци — обясни Пърси, удивен, че си е спомнил названието им. — Северни великани. Бил съм се с тях, когато Кронос нападна Манхатън.

— Чакай — прекъсна го Франк. — Кой какво е нападнал?

— Дълга история. Но този тук изглежда… как да ти кажа. Миролюбив.

— Обикновено те са миролюбиви — съгласи се Хейзъл. — Сега си ги спомних. Има ги навсякъде в Аляска като мечките.

— Мечки? — повтори нервно Франк.

— Великаните са невидими за смъртните — поясни Хейзъл. — Никога не са ме безпокоили, макар че един от тях веднъж едва не ме настъпи по невнимание.

Това се стори доста обезпокоително на Пърси, но таксито си продължи по пътя. Никой от великаните не им обърна никакво внимание. Един от тях стоеше на разклонението на път „Северното сияние“ и те минаха между краката му. Хипербореецът бе прегърнал тотемен индиански кол, увит в кожи, и му тананикаше нещо като на бебе. Щеше да е почти сладко, ако великанът не бе голям колкото сграда.

Таксито навлезе в града и мина покрай няколко туристически магазина, които продаваха кожи, индиански рисунки и злато. Пърси се надяваше Хейзъл да остане спокойна и да не взриви бижутерийните щандове.

Когато шофьорът зави към морския бряг, Хейзъл потропа по стъкления разделител.

— Свали ни тук, ако обичаш.

Платиха на таксиджията и излязоха на Четвърта улица. Спрямо Ванкувър Анкоридж бе много малко градче и приличаше повече на университетски кампус. Хейзъл обаче го гледаше смаяна.

— Огромен е — заяви тя. — Тук някога бе хотел „Гичъл“. С мама прекарахме в него първата си седмица в Аляска. Преместили са и кметството. Някога беше ей там.

Тя ги преведе през няколко улици като в транс. Нямаха кой знае какъв план за действие, освен да намерят най-бързия път до глетчера Хъбърд. Но Пърси надуши нещо готвено наблизо. Наденички може би. Миризмата им го подсети, че не е ял нищо от закуската при баба Занг.

— Храна! — каза той. — Да вървим.

Намериха едно кафене на плажа. То гъмжеше от хора, но успяха да си намерят маса до прозореца и прегледаха менюто.

Франк извика от радост.

— Закуска двайсет и четири часа в денонощието!

— То вече е време за вечеря — подхвърли Пърси, макар това да не можеше да се прецени от гледката през прозореца. Слънцето бе толкова високо, че спокойно можеше да бъде и обяд.

— Обожавам закуската — заяви Франк. — Мога да закусвам три пъти на ден. Макар че храната тук едва ли е добра колкото тази на Хейзъл.

Тя го сръчка с лакът, но се усмихна.

Пърси се почувства щастлив, докато ги гледаше. Двамата определено трябваше да се съберат. Тази мисъл обаче го натъжи. Спомни си за Анабет и се замисли дали ще доживее деня, в който ще я види отново.

Мисли положително — каза си наум.

— Знаете ли — въздъхна той, — закуската си звучи супер.

И те поръчаха огромна порция яйца, палачинки и наденички от еленско месо, макар Франк да се разтревожи от мисълта, че яде елен.

— Не е много редно да ядем от Рудолф — каза той.

— Пич — отговори Пърси, — бих изял и Купидон, и Комета27. Гладен съм като вълк.

Храната бе невероятна, а Пърси никога не бе виждал някой, който да яде по-бързо от Франк. Еленът нямаше никакъв шанс.

Между хапките палачинка с боровинково сладко Хейзъл нарисува крива линия и кръстче на салфетката си.

— Вижте какво мисля. Ние сме тук — посочи тя кръстчето, — това е Анкоридж.

— Напомня глава на чайка — подхвърли Пърси, — сякаш ние сме окото.