Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Ето защо много ме блазнеше мисълта да зарежа всичко, да побягна и да се скрия някъде далече, както е постъпил моят съименник, приказният Синухе, след като неволно узнал тайната на фараона. Много ми се искаше да избягам и да оставя ударите на съдбата да се стоварят върху Египет. Ако бях избягал, ходът на събитията може би щеше да се измени и днес светът щеше да изглежда другояче, но дали по-добре или по-зле — това не мога да кажа. Все пак на стари години разбрах, че в последна сметка всички владетели са еднакви и всички народи са еднакви, не е от значение кой управлява и кой народ тъпче друг, тъй като в края на краищата бедният народ е оня, който винаги понася страданията. Затуй може би щеше да е все едно, дори да бях зарязал задачата си. Но ако бях избягал, сигурно никога нямаше да се чувствувам щастлив. Това не значи, че сега съм по-щастлив — дните на моето щастие отминаха ведно с младостта ми.

Аз обаче не избягах, защото бях слаб, а когато човек е достатъчно слаб, предпочита волята на някой друг да го тласне, ако ще би към злодеяние, наместо сам да избира пътя си. Действително, когато човек е достатъчно слаб, той предпочита да го поведат на смърт, наместо да се опита да пререже въжето, с което го теглят. При това освен мен, струва ми се, има много други слаби хора.

Затуй принц Шубату трябваше да умре и докато седях под злачния сенник на кораба в близост до делвата с вино, аз напрягах знанията и уменията си, за да изнамеря начин за погубването му, без деянието ми да бъде разкрито и без отговорността за него да падне върху Египет. Тази задача не беше лека, защото хетският принц несъмнено пътуваше с подхождаща на достойнството му охрана, хетите бяха недоверчиви и положително бдяха над безопасността му. Дори да се срещнехме двамата в пустинята, със стрела или копие не можех да го убия, ако това изобщо ми се удадеше, защото стрелата и копието оставят следи и престъплението щеше да се разкрие. Размислях също дали не бих могъл да го подмамя да търсим василиск, чиито очи са от зелени камъни, и да го бутна в пропаст, след което да кажа, че се е подхлъзнал и си е строшил главата, но този план беше детински. Знаех, че телохранителите нямаше да го изпуснат от поглед в пустинята, понеже отговаряха за живота му пред неговия баща — великия Шубилулюма. Можех да бъда сигурен, че едва ли щяха да ни оставят да разговаряме насаме, за да се избегне отравяне, храната и напитките на високопоставените хети се опитваше предварително, така че не можех да го отровя по обичайния начин.

Припомних си всички разкази за тайните отрови на жреците и за отравянията в златния палат. Знаех, че имаше начини в зелен плод на овошка да се вкара отрова, та като узрее, да умори оня, който го изяде. Знаех също, че имаше папирусови свитъци, които предизвикваха бавна смърт у разгръщащия ги, както и преправени от жреците цветя, чийто дъх ставаше смъртоносен. Ала всичко това бяха тайни на жреците, подробности не ми бяха известни, пък и предполагах, че повечето от тези разкази бяха измислица. Но дори да бяха истина и да бях осведомен за тях, не можех да се заловя със садене на овошки в пустинята. Освен туй знаех, че с отваряне на свитъци се занимава не хетският принц, а неговият писар, и че хетите нямат обичай да миришат цветя, ами ги прекършваха с камшиците си и ги стъпкваха.

Колкото повече напрягах ума си, толкова по-трудна изглеждаше задачата ми. Щеше ми се Каптах да ми помогне със своята находчивост, но в тази работа не биваше да го намесвам. Освен туй той продължаваше да събира в Сирия полагаемото му се и не бързаше да се завръща в Египет, понеже заради връзките си с царството на Атон все още смяташе сирийския климат за по-здравословен от египетския. Ето защо напъвах цялата си изобретателност и прехвърлях всичките си медицински познания — нали смъртта е добра познайница на лекаря и с лековете си той може да помогне на своя пациент както да оживее, така и да умре. Ако принц Шубату боледуваше и ми се удадеше да го лекувам, спокойно щях да го уморя по всички правила на медицината и никой държащ на достойнството си лекар нямаше да упрекне моя начин на церене, защото лекарската задруга открай време погребва покойниците си задружно. Ала Шубату не беше болен, пък дори и да боледуваше, той щеше да повери лечението си на хетски знахари, а не да кани египтяни да го оправят.