Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Прибери ножа си, Хоремхеб, защото при вида на изтъпен нож много се разстройвам. Нека бъде волята ти. Ще спася Египет от хетската заплаха, обаче как ще го сторя — това още не знам. Нищо чудно то да ми струва живота, защото хетите сигурно ще ме убият, ако принцът умре. Но животът ми не е от значение. Не желая те да властвуват в Египет и ще действувам не заради някакви подаръци или примамливи обещания, а защото всичко това е било написано на звездите още преди моето раждане и няма да ми се размине. Затуй приемете короните от моята ръка, Хоремхеб и Ейе, приемете ги и благославяйте името ми, загдето аз, обикновеният лекар Синухе, ви въздигам във фараони.

При тези думи много ме досмеша, като си помислих, че в жилите ми може би течеше свещена кръв и аз бях единственият истински наследник на фараонската власт, докато Ейе първоначално е бил незначителен жрец на слънцето, а родителите на Хоремхеб воняха на говеда и сирене. Закрих уста с дланта си и се закисках като стара бабичка. Смеех се и си мислех, че ако притежавах твърдостта на Хоремхеб или хладнокръвната хитрост на Ейе, може би щях да променя посоката на живота си, като докажа своя произход и сам се възкача на фараонския престол. В ония преломни времена всичко беше възможно, но властта ме плашеше, окървавените фараонски корони ме ужасяваха — в жилите ми кръвта на слънцето се беше смесила с рядката митанска кръв, с кръвта на залеза. Притисках ръка към устата си, без да мога да сподавя смеха си, защото изпадна ли в потрес, аз започвам да се смея, а когато се страхувам, ставам сънлив. По това, струва ми се, се различавам от много други хора.

Смехът ми подразни Хоремхеб, той отново сбърчи вежди и заплющя със златния камшик по крака си, докато Ейе остана невъзмутим — беше стар и уморен, хорският смях или плач не го вълнуваха и мислеше единствено за себе си. В този миг видях двамата такива, каквито бяха без пъстрата перушина на въображението. Видях ги като разбойници, които ограбваха тялото на умиращия Египет, видях ги като деца, които искаха да си поиграят с короните и символите на властта. Желанията и страстите им дотолкова ги бяха заробили, че те никога не можеха да бъдат щастливи. Затуй притихнах, взрях се в бъдещето и казах на Хоремхеб.

— Приятелю Хоремхеб, короната е тежка. Ще го почувствуваш след някой зноен ден, привечер, когато изкарват добитъка на водопой и гласовете около теб заглъхват.

Но Хоремхеб отвърна:

— Тръгвай на път, без да се маеш, защото корабът чака! Трябва да се срещнеш с Шубату в Синайската пустиня, преди той и охраната му да пристигнат в Танис.

Така посред нощ най-неочаквано отново потеглих от Тива. Хоремхеб ми предостави най-бързия си кораб и аз наредих да отнесат на него лекарското ми сандъче и остатъка от печената гъска по тивански, която Мути ми бе поднесла за вечеря. Вино също накарах да натоварят за из път, защото вече не ме беше много грижа какво ще ми се случи.

2

На кораба имах време за размисъл. Когато премислих всичко, аз според възможностите си ускорих пътуването, като насърчавах гребците с тоягата си и с обещания за щедри подаръци, защото колкото повече оглеждах нещата, толкова по-ясно схващах каква страхотна опасност като черен пясъчен облак се надигаше от пустинята и грозеше Египет. Лесно би било да се възвеличая и да кажа, че всичко, което вършех, е било заради Египет, ала обясненията за човешките дела не са толкоз прости, пък и делата никога не са чисто вино, ами смесено. Понеже пиша настоящото за себе си, ще призная, че едва ли щях да се наема с тази задача, ако през онази нощ в дома си не се бях стъписал пред ненадейната смърт. Но след като се бях захванал с изпълнението й, аз всякак я разкрасявах и я обвивах в ефирната пъстрота на въображението, докато сам повярвах, че с нея спасявах Египет. На старини вече не мисля така, обаче пътувайки с бързоходния кораб по течението, аз припирах, треската на задачата ме изгаряше, сън не ме ловеше и клепачите ми подпухнаха.

Отново бях самотен, по-самотен от всеки друг човек, понеже не можех да се доверя никому и от никого не можех да подиря помощ за начинанието си. Тайната ми беше фараонска и излизането й наяве щеше да означава смърт за нови хиляди и хиляди хора. За да не се издам, трябваше да бъда хитър като змия, към което ме подтикваше обстоятелството, че ако бъда разкрит, мен ме очакваше ужасна смърт в ръцете на хетите.