Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Но сърцето ми отвърна: „Не говоря за твоите убийства и не те обвинявам за тях, макар денонощно да ти набивам: Виновен, виновен! Хиляди хора погинаха заради теб, Синухе. Умираха от глад и чума, от оръжие и рани, под колелата на бойните колесници и по пътищата през пустинята. Заради теб деца загиваха в майчината утроба, заради теб тояги се стоварваха по превити гърбове, заради теб неправдата тъпче правдата, заради теб алчността надвива доброто, заради теб разбойници управляват света. Да, безчет са ония, които умираха заради теб, Синухе. Цветът на кожата им беше различен и говореха на различни езици, ала умряха невинни, Синухе, защото нямаха твоите познания. Всички, които умряха и продължават да умират, са твои братя, умират заради теб и ти си единственият виновник! Затуй плачът им се промъква в твоя сън, Синухе, затуй плачът им ти отнема вкуса на хубавите ястия и те лишава от всяка радост, Синухе.“

Но аз са ожесточих и заявих: „Рибите са ми братя, защото не могат да приказват празни приказки. Вълците от пустинята и хищните лъвове са ми братя, но не и човекът, защото човекът знае какво върши.“

Сърцето ми подигравателно запита: „Нима човекът наистина знае какво върши? Ти, разбира се, знаеш, ти си образован и затуй до сетния ти час ще те карам да страдаш заради знанията си, ала другите не знаят. Ето защо виновният си ти, единствено ти, Синухе!“

Тогава закрещях, разкъсах дрехата си и казах: „Проклети да са всичките ми знания, проклети да са ръцете ми, проклети да са очите ми, но най-проклето да е моето гламаво сърце, дето цял живот не ме оставя на мира и измисля неверни обвинения против мен. Бързо донесете везните на Озирис да претеглят лъжовното ми сърце и четиридесетте справедливи павиани да произнесат присъда над мен, защото на тях им имам по-голямо доверие, отколкото на скверното си сърце!“

Мути дотърча от кухнята, намокри кърпа във водата на езерцето, уви я около главата ми и охлади челото ми със студено гърне. Тя ме нахока, сложи ме да си легна и ме налива с разни неприятни на вкус церове, докато се успокоих. Боледувах доста време, през което говорех на Мути за везните на Озирис, исках й някакъв кантар за брашно, бълнувах за Мерит и за малкия Тот. Мути предано се грижеше за мен и ми се струва, че изпитваше задоволство от възможността да ме държи в постелята и да ме храни. Сетне строго ми забрани да седя в градината на слънце, защото косата ми беше окапала и плешивата ми глава не издържала на убийствените слънчеви лъчи. Аз обаче не бях седял на слънце, а под хладната сянка на сикомората, загледан в рибките, които бяха мои братя, защото не можеха да говорят.

Лека-полека се оправях, а когато оздравях, бях по-кротък и по-спокоен. Със сърцето си също се спогодих, така че то вече не ме тормозеше толкоз много. На Мути не говорех за Мерит и за малкия Тот — бях ги стаил в сърцето си и знаех, че е трябвало да умрат, за да може чашата ми да се напълни и да бъда самотен. Ако те бяха при мен, щях да съм доволен и щастлив и сърцето ми нямаше да се обажда. Било ми е отредено да бъда самотник и неслучайно в нощта след моето раждане съм поел сам по реката в насмолена тръстикова лодка.

След оздравяването си навлякох груба бедняшка дреха, събух сандалите и тайно се измъкнах от медникарската къща с намерение повече да не се връщам в нея. Отидох на пристанищния кей и заедно с носачите пренасях товари, докато гърбът ме заболеше и раменете ми се изкривяха. Обикалях зеленчуковия пазар, събирах повехнали зеленчуци и с тях се прехранвах. Ходех на въглищарския пазар и с крака движех духалата на въглищари и ковачи. Вършех работата на робите и носачите, поминавах с техния хляб и бира и им казвах:

— Между хората няма разлика, всеки човек се ражда гол и човешкото сърце е единственото мерило за хората. Човекът не може да се измерва според цвета на кожата или езика му, според дрехата или накитите му, според богатството или сиромашията му, а единствено според неговото сърце. Затуй добрият човек е по-добър от лошия и правдата е по-добра от неправдата — това е всичкото, което знам аз.

Така им казвах пред техните глинени къщурки на залез, когато жените стъкваха огньове на улицата и миризмата на пържена риба се вдигаше във въздуха и изпълваше бедняшкия квартал. Те се смееха и отвръщаха:

— Чудак си ти, Синухе. Хванал си се да вършиш робска работа, макар че знаеш да четеш и пишеш. Сигурно си се забъркал в някое престъпление и искаш да се скриеш сред нас, а и думите ти понамирисват на Атон, чието име вече не бива да се споменава. Но ние няма да те предадем на стражите, а ще те оставим при нас, за да ни забавляваш с налудничавите си приказки. Ти обаче недей да ни слагаш на една нога с мръсните сирийци и окаяните негри, защото, макар и роби или носачи, ние все пак сме египтяни и като египтяни се гордеем с кожата и езика си, с миналото и бъдещето си.