Съкрушени

Макар Емили да беше посещавала „Убежището“ в Адисън-Стивънс само веднъж, когато навлезе в автомобилната алея, тя изпита обезпокояващото чувство, че всичко тук й е странно познато. Със сигурно беше виждала сивата тухлена сграда в сънищата си. Незнайно защо несъзнателно беше драскала скици на високите готически прозорци в полетата на тетрадката си.

Тя паркира на мястото за посетители и се опита да забави дишането си. Беше избягала от последния си час по свободно избираема подготовка, за да отиде в Убежището. Мисълта, че Истинската Али беше прекарала няколко години тук, обмисляйки различни начини да ги убие, караше стомаха й да се свива. Ами ако помощникът на Али също се намираше зад тези стени? Ами ако двамата бяха се срещали в мрачната дневна, за да заговорничат как да съсипят Емили, Хана, Спенсър и Ариа? Емили се вгледа във фигурите, които минаваха по коридора със стъклени стени. „Ако следващият човек, който мине оттам, е жена, всичко ще мине добре“, помисли си тя.

В следващия миг по коридора премина висок мъж, облечен в сако от туид, с велурени кръпки на лактите. Това изобщо не беше окуражаващо.

Но тя трябваше да се справи. Изпъвайки рамене, Емили слезе от колата и тръгна към двукрилата врата. По-рано през деня тя се обади в болницата и попита дали може да посети Айрис Тейлър. Сестрата й отговори, че Айрис може да приема посетители следобед, и така Емили разбра, че момичето все още е пациентка там. Но когато продължи да подпитва от колко време Айрис е в Убежището — искаше да я изключи от списъка със заподозрени помощници на Али — сестрата отказа да й даде информация.

Един порив на вятъра блъсна Емили в гърба и повдигна пешовете на палтото й. Преди да влезе в сградата, тя извади телефона си и след кратко колебание се логна в Туитър. Да, това означаваше, че нарушава правилото за неизползване на интернет, но все пак трябваше да провери. Поканата за бала и съобщението й бяха там, но никой не беше отговорил или споделил статуса й. Защо Емили си мислеше, че Джордан изобщо щеше да го види?

Тя затвори очи и се опита да си представи с какво се занимава Джордан в този момент. Дали седи в някое италианско кафене, сложила големи слънчеви очила на носа си? Или се е изпънала на пясъка в някой пуст тропически плаж? Емили копнееше да седи до нея и да й разбърква кафето или да я плиска с морска пяна. Копнежът беше толкова силен, че направо усети физическа болка.

Тя въздъхна леко и влезе в мраморното фоайе. Една жена, облечена в бяла лабораторна престилка, я посрещна с широка усмивка.

— Дойдох да видя Айрис Тейлър — каза Емили. — Името ми е Хедър Мърфи. — Това бе измисленото й име; тя го беше използвала, докато работеше като сервитьорка през лятото, когато беше бременна. Гейл Ригс, жената, която едва не получи бебето й, я познаваше под това име… докато не се намеси А.

Жената се усмихна.

— Сега ще й съобщя.

С жест на ръката тя я упъти към пациентското отделение. Емили вървеше бавно, събирайки смелост, и потрепери, когато чу тежкото изщракване на резето на вратата, отделяща фоайето от отделението. Коридорът беше тих, покрит с изцапан бежов килим и миришеше на хотдог. От една от стаите се разнесе вледеняващ кикот. Покрай нея мина едно момиче с разрошена коса, запътено в противоположната посока. Когато хвана Емили, че я гледа, тя впери в нея безизразния си поглед.

— Па! — извика момичето. Емили подскочи и то се разсмя.

Емили бутна двукрилата врата на дневната. По стените се виждаха същите престорено весели балони и звезди, направени от гланцови блокчета, които момичетата бяха видели предишния път при посещението си при Келси. На един рафт бяха подредени изтъркани кутии с пъзели, а в един метален шкаф се виждаха няколко книги. Върху телевизора имаше табела с надпис „НЯМА КАБЕЛНА“.

Когато Емили затвори вратата зад гърба си, няколко момичета, облечени с бели пижами, се обърнаха напрегнато към нея, може би с надеждата, че тя е дошла на посещение при някоя от тях. Едно дебело момиче, което имаше отчетливо плешиво петно на главата си, се опита да се усмихне, но усмивката й приличаше повече на гримаса. Едно крехко на вид, бледо момиче наведе главата си и промърмори нещо. Емили се огледа, търсейки Келси, но не я видя никъде. Тя беше твърде притеснена, за да попита сестрата дали Келси все още е тук.

След това Емили зърна в ъгъла едно момиче с платиненоруса коса. Тя отговаряше на описанието, което Хана й беше дала за Айрис. Емили се прокашля и я повика по име. Момичето, което едва ли тежеше повече от четирийсет килограма, се обърна рязко и изгледа продължително и многозначително Емили.

— Името ти не е Хедър Мърфи — каза тя сухо и остро. Когато се изправи, бялата пижама увисна около хълбоците й. — Ти си една от нейните приятелки, нали? — Айрис се приближи съм Емили. Дъхът й миришеше на кисели бонбони. — На онази кучка, която открадна живота на Алисън.

Емили потрепна. Тя усещаше как погледите на всички в стаята се забиват в нея, но не искаше да им окаже удоволствието да изглежда притеснена.