Следотърсачът

– И така, тайната е разгадана – рече Риг. – Доколкото можем да я разгадаем по сведенията, с които разполагаме.

Умълчаха се.

– И сега какво ще правиш? – попита Оливенко.

– Единственото, което има някакъв смисъл. В този град се води борба за власт и наградата за най-умния, най-силния или най-безцеремонния играч е една цяла империя. Мнозина от играчите ме искат мъртъв. Трябва да намеря начин да избягам оттук и да се скрия някъде, където да не могат да ме намерят.

– Вероятно не биваше да го казваш точно на мен.

– Вие сте почти единственият на когото бих могъл да го кажа, защото единствен не бихте ме помислили за побъркан, като ви го кажа. Където и да се опитам да се скрия в границите на този ограден свят, все ще ме намерят. Единствената ми защита би била и аз да се включа в играта – да се опитам да събера войска и да разгромя всички останали. И сам да седна на престола.

– Доколкото съм те наблюдавал, мисля, че като нищо би могъл да успееш.

– Поназнайвам историята – рече Риг. – И по-глупави мъже от мен са го постигали.

Не му се струваше чак толкова нелепо да нарича себе си „мъж“ на тази възраст.

– Но единственият начин да победя е да тръгна към Шатрата на светлината през стотици и може би хиляди трупове, труповете на хората, които ще положа клетва да браня. Битката за спасяването на кралството от някаква заплаха би оправдала тяхната смърт. Но да се бия само за да спася собствения си жалък живот и да стана крал на Шатрата, това не заслужава и един-единствен погубен живот.

– Какво ще правиш тогава?

– Ще напусна оградения свят.

Оливенко поклати глава.

– Това не става толкова лесно, колкото си мислиш.

– Няма да бягам по вода – обясни Риг. – Онези същества живеят във водата. Може би на сушата няма да съм в опасност. Или може би ако тръгна на юг през стената и стигна достатъчно далече оттук, ще попадна в друг ограден свят, а не в онзи, в който е умрял татко Кносо.

– Търсиш източника, подсказал на татко Кносо идеите как да мине през стената. Откриваш, че той не е намерил нищо в Голямата библиотека. Защо си мислиш тогава, че ти знаеш как да минеш през стената?

– Също като татко Кносо. Правиш догадка и проверяваш дали ще се получи.

– И каква е твоята догадка?

– Точно на стража си ли ще кажа?

Но Риг изрече това с усмивка.

– Струваше си да опитам – рече Оливенко

– Когато дойдат да ме убият – а вече два пъти опитаха, веднъж по време на пътуването дотук, а втория път, когато за пръв път нощувах в дома на Флакомо – вашата задача да ме защитавате ли е, или да им помогнете?

– Да те защитавам – отвърна Оливенко. – Никога не бих приел поръчка да навредя на сина на татко Кносо, без значение колко царствен или неприятен може да е той.

– Само това ще ви кажа: като дойде времето да избягам от дома на Флакомо, аз ще избягам и сигурно по никакъв начин няма да можете да ме спрете. Но сте ми симпатичен. Не искам да ви обвинят, че сте ме оставили да се измъкна. Ще го направя, когато ме варди някой друг.

– Вземи ме с теб – предложи Оливенко.

– Няма да събирам войска, казах ви. Ще мина през Стената.

– Вземи ме с теб.

– Не съм сигурен дали мога да ви преведа с мен през Стената.

– Тогава ме заведи до Стената и ме остави да те гледам как минаваш през нея. Позволи ми да ти помагам, докато преминеш отвъд нея.

– И преди сте го правили, Оливенко, и нищо добро не е излязло от това.

– В някакъв смисъл излезе. Татко Кносо премина отвъд Стената жив.

– Но дали е запазил разума си, не знаем.

– Аз мисля, че го е запазил – рече Оливенко.– Дали ще го запазиш и ти?

– Мисля, че да – отвърна Риг.

– А как ще го направиш? Моля те!

– Ще намеря диря и ще я последвам – отвърна Риг.

Оливенко доста време се опитваше да проумее какво означава това.

– Каква диря? Какво те кара да мислиш, че има следа?

– Ако Стената е била издигната преди единайсет хиляди години, значи е съществувало време, когато я е нямало. Животните са преминавали през пространството, където сега има стена, и са оставяли дири. Тъкмо там ще премина.

Оливенко завъртя очи.

– Това ли си намислил?

– На мен ми звучи доста добре. Ако наистина искате да дойдете с мен, засега просто трябва да ми се доверите.

Оливенко кимна.

– Е, добре. Ще ти се доверя.

„Много жалко, че аз изобщо не ти се доверявам – помисли Риг. – Иска ми се, но не мога. Ако твоята задача е да ме шпионираш, то тогава най-добре би научил моите тайни, ако се престориш на мой приятел и съзаклятник. Може и да си такъв, какъвто изглеждаш, а ако не си – какъв си актьор само! Но не биха ли избрали моите врагове точно такъв актьор, за да се опитат да ме заблудят? Дори не мога да проследя дирята ти, за да открия за кого работиш, защото вече знам – ти си ми страж и докладваш на хората, които ме държат в плен.

Дано наистина си такъв човек, какъвто изглеждаш. Дано наистина си мой приятел. Дано не ми се наложи да те убия, за да избягам оттук“.

Глава 21

Фиде

Рам се надигна в своята стаза камера – сходството с ковчега беше неизбежно, но поне капакът беше прозрачен – и каза:

– Бих искал да задам един въпрос.