Следотърсачът

– Не съм видял никакви... – гласът му утихна.

– Не мога... защото никога повече няма да ми позволят да вляза тук – обясни Умбо. – Особено ако направиш онова, дето си го мислиш.

Двамата стражи, които не можеха да проумеят разговора, все пак се бяха досетили какво означаваше настоятелният поглед на Самуна и се бяха раздалечили един от друг, готови да се задействат с жезлите си.

Умбо се наведе, вдигна писмото и мина между стражите.

– Хайде, татенце.

По тона му стана ясно, че в този случай думата „татенце“ е синоним на „идиот“. Самуна изръмжа и го последва. Умбо бе почти сигурен, че е метнал кръвнишки поглед на стражите, когато е минал помежду им. Но нямаше тропане, пъшкане и крясъци, значи очевидно „татенцето“ не се поддаваше на изкушението. Долу те си получиха парите. „Разходите“ надвишаваха петкратно лихвата, но все пак не бяха накърнили кой знае колко размера на депозираната сума. Касиерът им подаде листче, на което бе надраскано нещо.

– Между другото, главният счетоводител ме осведоми, че са предупредили всички останали банкери в града. Никой няма да приеме сметката ви, нито ще ви пусне да влезете. Благодаря, че избрахте Първа народна банка.

Стражите ги изпроводиха до вратата, а навън заеха позиция от двете страни и старателно заоглеждаха улицата нагоре и надолу, сякаш бяха поставени там, за да следят за други крадци.

Двамата тръгнаха по улицата и Умбо взе да си свирка.

– Тихо! – сряза го Самуна.

Умбо заподсвирква още по-силно и започна да танцува.

– Защо този план нямаше да свърши работа? Когато се връщаш да предадеш гадничките си съобщенийца, защо не обясняваш?

– Очевидно защото някой наблюдава моето аз от бъдещето, докато предавам съобщението, и затова то не може да бъде дълго, нито пък много подробно.

– Или пък те е хванало шубето и си се престорил, че си получил съобщение – додаде мрачно Самуна.

– Я помисли малко – подкани го Умбо. – Счетоводителят беше готов. Те вече ни шпионираха. Нищо, предприето от нас до този момент, нямаше да успее.

– Тогава защо не се върна в момента, когато за пръв път седяхме в стаята си в странноприемницата, и не ни каза, че никой от плановете ни няма да успее?

– Ти би ли хванал вяра на такова съобщение?

– Не – призна си Самуна. – Но щеше да ни спести време.

– Дори не знаем със сигурност дали... предметът... е все още в касата вътре в сейфа – рече Умбо. – Може да са го преместили. Ако Риг беше с нас...

– Я се огледай внимателно – призова го Самуна. – Риг не е с нас.

– Но ако можехме...

– Но не можем.

– Да, можете – чу се гласът на Риг.

Умбо погледна наляво и го видя – вървеше до тях посред бял ден.

– Дясното ухо на Силбом! – изруга той.

– Анансо-уок-уок – произнесе Самуна на родния си език, или поне така прозвуча на Умбо.

– Много хитро – отбеляза Риг. – Никой никога няма да се досети, че сте изненадани да ме видите.

Прав беше, нямаше нужда да бият на очи. Но Умбо не можеше да сдържи усмивката си – Риг беше отново с тях и очевидно вече не беше пленник.

– Защо винаги се споменава дясното ухо на Силбом – измърмори Самуна.

– Тука казват „Левият лакът на Рам“ – обясни Риг.

– Във войската нито беше нечие ухо, нито нечий лакът – навъси се Самуна.

– Свободен ли си? – попита Умбо. – Или ей сега ще ни стъпчат войниците, които те преследват?

– В къщата, в която живея, има много тайни ходове и някои от тях водят навън. Никой не знае, че съм излязъл, но трябва веднага да се върна там. Ала открих дирите ви и ми се стори, че вършите нещо много дръзко и ненужно – опитвате се да си върнете нашия камък.

– Всички останали са у нас – обясни Самуна. – Искахме пълния комплект.

– Сигурно съществува някаква дълбока вълшебна причина всичките деветнайсет камъка да са ни нужни – рече Риг. – Но каквато и да е тя, в библиотеката никъде не открих да се споменават деветнайсет скъпоценни камъка.

– Само това ни хрумна, за да ти помогнем – рече Умбо. – Дойдохме тук да те спасим, но не можем и да припарим до къщата, в която живееш. Дори докато се мъчехме да открием коя е тя, хората проявяваха подозрителност.

– Защото са си мислели, че искате да ме спасите? – попита Риг.

– Не – обясни Самуна. – Предполагаха, че сме привици, които искат да ти отрежат косата, да ти откраднат дрехите и тям подобни глупости. Очевидно на тези неща сред местните граждани напълно им е минала модата. Всъщност, доколкото разбрахме, откакто пристигнахме тук, ти си най-интересният човек в града.

– В света – додаде Умбо.

– В оградения свят – поправи го Риг. – Чакайте да позная... Мнозина от тях искат да ме направят крал, а много други искат да умра, а майка ми и сестра ми да влязат в Шатрата на светлината. Други изобщо не искат да съществуват кралски особи, трети пък искат да съществуват, за да могат непрекъснато да бъдат вкарвани в затвора и тормозени, а повечето майки искат да разберат как се обличам, та да пременят така и синчетата си.

– Горе-долу това е – потвърди Самуна.

– Ти сигурно си се научил да се връщаш назад във времето – обърна се Риг към Умбо.

– Очевидно – потвърди Умбо. – Иначе нямаше да мога да предам съобщенията до теб и до себе си в О.