Следотърсачът

– Това изобщо не е вярно. Баща ми е работил и с тебе, нали така? Помогнал ти е да го усъвършенстваш и насочваш.

– Е, да, така е, но аз вече си го можех, той само ме обучаваше.

– Значи може би всеки от нас не е лишен от способността на другия, а притежава много, много мъничко от нея, толкова, че изобщо не сме я забелязали – предположи Риг. – Затова опитай се да ми го обясниш, докато го правиш, а аз ще ти посочвам дирите, докато минаваме през тях.

– Няма никакъв шанс да се получи – заяви Умбо.

– Да го разберем. Хайде де, и двамата скучаем, това е някакво занимание.

– Шшт! – прекъсна го Умбо. – Струва ми се, че Самуна се събужда.

– Освен ако през цялото време не е бил буден и не е слушал.

Умбо се намръщи.

– Много би му подобавало!

Но Самуна като че нищо не беше чул. Когато се събуди, се държеше с тях съвсем нормално – тоест начумерен, почтителен и отзивчив едновременно.

– Ти самият си работил по реката, нали? – попита го Риг.

– Никога – отвърна Самуна.

– Но и ти си мускулест като тези мъже.

– Не, не съм – отрече Самуна. – Много по-мускулест съм.

Риг го огледа внимателно.

– Виждам, че си по-различен от тях, но не виждам в какво.

– Погледни дясното ми рамо, после лявото. А после погледни гребците.

И двамата, Риг и Умбо, го погледнаха. Умбо забеляза пръв и се изкикоти.

– Те предпочитат едната страна.

Сега и Риг го забелязваше. Докато тласкаха с пръта, едната им страна заякваше повече от другата. И затова всеки от мъжете се трудеше само от едната страна на кораба.

– На военните кораби не им го позволяват – обясни Самуна. – Карат ги да работят ту от едната, ту от другата страна на редовни смени, за да заякват равномерно.

– Значи ти си бил гребец във войската?

– Служих, но не на лодка – обясни Самуна. – Преди да срещна Подмокрената и да открия, че тя е от нашите земи, да се оженя за нея и да построя хана, служих във войската. Издигнах се до сержант, имах добър отряд от корави мъже.

– Бил ли си се във войни? – полюбопитства Умбо.

– Не сме водили война, откакто съм жив – отвърна Самуна. – Дори и Народната революция е станала, когато съм бил още бебе. Но винаги се водят боеве и винаги има убийства, защото винаги има хора, които не желаят да изпълняват волята на Съвета, и винаги има диваци из покрайнините на цивилизацията, които не уважават нито границата, нито никой закон. Варвари.

– Значи ти си стрелец с лък? – попита пламенно Умбо. – Боравиш с меч? Или владееш копието или тоягата? Ще ни покажеш ли?

– Това момче е влюбено в представата за войниците – отбеляза Самуна. – Защото никога не си виждал мъж, който държи всичките си вътрешности в скута и се моли за вода, понеже изгаря от жажда, но не му е останал стомах, в който да влезе водата.

Умбо преглътна.

– Знам, че хората умират – рече той. – И у дома умират, и понякога от доста страшна смърт.

– Нищо не е по-ужасно от смъртта по време на война – заяви Самуна. – Едно подхлъзване, и врагът те надвива. Или както си вървиш, изведнъж – пффффт, в гърлото ти или в ухото ти, или в окото ти, или в гърба ти се забива стрела и дори да не те убие веднага, пак разбираш, че с тебе е свършено, тя ти изпива силата.

– Но ти си имал равен шанс – възрази Риг. – Или може би не е бил равен, но си бил обучен за това. Да убиваш – и затова и да умреш. За един войник смъртта не може да е изненада.

– От мен да го знаеш, момчето ми, смъртта винаги е изненада, дори и когато стоиш и я гледаш в очите. Като дойде, си мислиш: „Какво, аз ли?“

– Откъде знаеш? – възкликна Умбо. – Та ти никога не си умирал.

В отговор Самуна вдигна ризата и оголи гърдите и корема си. Той беше такава грамада, че Риг винаги го бе смятал за дебел, но не, очертанията на тялото му следваха изпъкналостите и вдлъбнатините на мускулите и вените навсякъде се издуваха под кожата, а не бяха скрити от пластове тлъстини. Нагоре по корема му, леко вдясно от средата, минаваше страшен белег, все още червеникав. Не беше зашит добре и кожата беше набръчкана ту на една, ту на друга страна по цялото му продължение.

– Аз съм мъжът, който държа вътрешностите си в шепа – рече той. – Броях се за мъртъв. Отказах моите войници да си губят времето и да се мъчат да ме изнесат от бойното поле. Посочих друг за техен нов сержант и им заповядах да се оттеглят заедно с останалите войници. По-късно те минаха в настъпление и победиха, но никога повече не се върнаха на бойното поле. Знаеха, че там не е останало нищо от никого.

– Защо? – попита Умбо.

– Не ми се струват много верни – отбеляза Риг.

– Мършоядите, моите момчета – отвърна Самуна. – Бойното поле се бе опразнило преди не повече от минута, когато сред падналите нахлуха жени, старци и момчета – убиваха ранените, вземаха дрехите и оръжията им и всичко останало, което намерят. Войната ги довежда като гарвани на леш. И ето, аз лежа там в очакване да умра и се надявам да не се проточи дълго, защото болката ме залива на вълни, като море, и всяка вълна ме разтърсва и аз си мисля, ето тази ще ме отнесе към смъртта, но тя все не ме отнася. Чувам стъпки, поглеждам нагоре и виждам едно женище, надвесено над мен.

– Подмокрената – обади се Умбо.