Следотърсачът

– Много ясно, че е Подмокрената, тъпчо, но историята я разказвам аз и аз решавам кога да кажа нещо на глас.

– Извинявай.

– Та поглеждам аз нагоре, а тя гледа надолу и казва: „Едричък си“, а аз не казах нищо, защото щеше да е глупаво да кажа: „Какво значение има колко едър е един мъртвец?“. А после тя казва: „Спрял си да кървиш“, а аз казвам: „Сигурно съм изтекъл“. Думите излизат като шепот, но тя ме чу, разсмя се и вика: „Щом можеш да говориш и да се майтапиш, няма да умреш“. После ми махна доспехите – които мечът на онзи беше разрязал като масло, така става, когато бронята ти я прави нечий братовчед, който кове стомана от калайдисана пръст. Както и да е, тя ме закърпи – и то бая кофти, бих казал, но вече се мръкваше, пък и аз така или иначе щях да умра, та на кого му пука? Тя ми вика: „Кожата е цялата накълцана, ама стомахът и червата изглеждат невредими, затова и не си умрял. Един пръст по-дълбоко да беше, и вече да си пукнал“. И ме мята на рамо – мен! Дето съм достатъчно тежък дори и обезкръвен. Замъква ме в къщи и заявява, че по законите на мършоядите аз съм неин роб. Само че като пооздравях, се влюбихме като двойка герои в роман и се оженихме. Отидох си вкъщи, разкарах предишната ми жена, продадох къщата и земята, взех грамадното си състояние и построих хана в онова келяво гъбарско селце и го превърнах в град и редовна спирка на гемиите по реката, та това, че тя не ме уби и не ми взе нещата, ами взе мен, това промени света, мойте момци.

– Лошо си постъпил с първата си жена – рече Риг.

– Нямаше ме там цели осем години, а като се прибрах, тя имаше три деца под пет годинки, които изглеждаха така, сякаш трима различни мъже ми бяха направили услугата да ме заместят. Казваш ми, че съм постъпил лошо ли?

– Тя поне две години те е чакала и ти е била вярна – рече Умбо.

– И аз поне не я убих, което беше мое право. Само я изгоних, вместо да я убия, щото Подмокрената разправяше: „Да не започваме с кръв“, а и защото смътно си спомнях, че някога сме били влюбени. И освен това никога не съм зачевал дете с нея, не повече, отколкото и с Подмокрената, а предполагам, че една жена си има право да роди бебета, нали? Където и да се налага да ходи, за да се сдобие с тях.

– Човечна философия. Но тя е поддържала чифлика осем години, а ти си º го отнел.

– Прислугата беше работила по него – поясни Самуна. – А чифликът си беше мой, точно както тя беше моята жена. Отказах се от нея без борба, но дори и светец би продал чифлика и би му взел парите. Тя би могла да се подслони при таткото на някой от своите мъници.

– Значи си мекушав – подхвърли Риг, но с усмивка, за да се досети Самуна, че го дразни.

– Да, момче, майтапи се колкото си щеш, скъсай ме от подигравки, ама съм си мекушав. Това ми стори Подмокрената. Тя и онзи, от който ми е този белег. Те изкараха войната от мен. Но аз продължавам да тренирам за нея. Когато съм на суша де. Упражнявам се всеки ден по час-два, с всички оръжия. Все още мога да забия стрела там, където поискам, до сто крачки. Ако не се бях подхлъзнал на конска фъшкия на бойното поле, онзи никога нямаше да забие меча си в мен – толкова добър бях. И все още съм, въпреки промените, които петнайсет години липса на достоен противник, по-добър от пиян лодкар, причиняват на един стар ветеран.

Хубаво беше да разберат, че макар Подмокрената да не си поплюваше, тъкмо тя го бе разубедила да убие бившата си жена. Тя можеше и да се хвали онази първа вечер как щяла да изхвърли Риг и Умбо в реката или да ги изрита навън, на милостта на лодкарите, но сега Риг разбра, че двамата със Самуна са добри хора и само си придават коравосърдечен вид заради клиентелата.

– Подмокрената упражнява ли се с теб? – попита Умбо.

Риг очакваше той да си изяде тупаника заради нахалството, но Самуна само се засмя.

– Че кой друг? Не, тя не е боец, не е като мен, но слага подплънките и ми помага да упражнявам стъпките и ударите. Никой, когото познавам, не може да се мери с моя обхват, единствено тя. Аз съм си големичък, знаете. Излизаме призори и се упражняваме един час, след като изгрее слънцето. И не е лошо лодкарите да ни виждат, докато го правим, и че не ни гони махмурлук като тях. Да знаят, че дори и когато мен ме няма, тя отстоява своето.

В ранния следобед на четвъртия ден те я видяха: Кулата на О, издигаща се над дърветата покрай реката. Беше почти невидима на фона на стоманеносивото зимно небе, но всички я виждаха – стоманен цилиндър, който се издига нагоре и завършва със заоблен купол на върха.

– Е, пристигнахме – рече Умбо и двамата с Риг се спуснаха по стълбите на главната палуба.

– Чакайте – рече Самуна. – Досега не сте минавали оттук и не знаете, но няма да стигнем в О по-рано от утре по обяд или още по-късно.

– Но тя е там! – възкликна Умбо.

– Виж колко мъгляво се вижда. Въздухът е чист и ако беше толкова близо, колкото си мислите, нямаше да изглежда така.

Риг пресметна наум въз основа на неща, на които го беше учил Бащата.

– А колко е висока?