Следотърсачът

– По-висока, отколкото си представяте. Мислите ли, че хората щяха да правят поклоннически пътувания, за да я видят, ако беше просто висока? Освен това реката прави широк завой нататък и ще я загубим от очите си за часове, а после ще се върнем от друга посока, преди най-сетне да ни се разкрие колко е голяма наистина. Това е едно от чудесата на света – помислете си, някой народ или град е притежавал ума и силата да построи такова нещо! И все пак е напълно безполезна. Казват, че отнема цял ден да се изкачиш до върха º, но не ми е ясно откъде някой би могъл го знае – тя цялата е запечатана, и не защото Съветът на О е издал някакъв закон, не, тя е запечатана отвътре и не можете да проникнете в нея дори колкото да разберете за какво са я построили.

Риг гледа Кулата на О, докато светлината не помръкна дотолкова, че тя стана невидима. Чудеше се какво е можел да знае Бащата за нея. Той знаеше всичко, или поне така изглеждаше. Но и през ум не му беше минавало да даде на Риг урок за това място.

4 Бъчвар на английски е „cooper“. Това е и значението на фамилното име на писателя Джеймс Фенимор Купър. Малък намек от страна на Орсън Скот Кард, че и съвпадението в заглавията не е случайно. – Б. пр.

Глава 7

О

– Гънката ли беше това или просто някаква гънка?

– Гънката беше там – отвърна заменимият. – Всичките деветнайсет корабни компютъра докладваха, че гънката... е прескочена.

Заменимите не вземаха нехайни решения за структурата на изреченията. Нито пък се колебаеха, освен ако колебанието не означаваше нещо.

– „Беше прескочена“, каза ти, но не уточни дали е била прескочена от нас – отбеляза Рам.

– Защото очевидно не ние сме извършили скока – рече заменимият. – Ние се появихме точно в положението, в което бяхме в началото на скока.

– А продължавахме ли да се движим? – попита Рам.

– Да.

– В какво положение сме сега? – попита Рам.

– Ние се намираме на два дни път по-близо до Земята. Физическото положение, в което бяхме преди два дни.

– Значи сме излезли от гънката преобърнати – уточни Рам. – И вървим обратно.

– Не, Рам – поправи го заменимият. – Излязохме с гръб към Земята, точно както преди да навлезем в гънката.

– Ние нямаме заден ход – уточни Рам. – Можем да се движим само в посоката, в която сме обърнати.

– Всички компютри докладват, че продължаваме напред точно със същата скорост като преди. Освен това докладват и че позицията ни продължава да напредва обратно към Земята.

– Значи се движим напред и назад едновременно – заключи Рам.

– Ние сме тласкани напред и се движим назад.

– Надявам се, че няма да ме отстраниш от командването, ако призная, че съм объркан.

– Бих се усъмнил в разума ти само ако не беше объркан, Рам.

– Разполагаш ли с някакви хипотези, които биха обяснили това положение? – попита Рам.

– Ние не сме по хипотезите – отвърна заменимият. – Ние сме програмирани инструменти и както вече ти изтъкнах преди, решенията какво да правим след скока зависят изцяло от нашия изобретателен, творчески подхождащ и извънредно изпробван и подготвен пилот човек.

Рам се замисли.

През седмиците, докато Риг и Умбо напредваха по Северния път, промените се извършваха постепенно. Чифлиците зачестиха, селата станаха по-големи, сградите – малко по-величествени. Сламата отстъпи пред плочите и керемидите, промазаното платно – пред капаците, а от време на време се появяваха и стъкла. В Площадката на Подмокрената се усещаше атмосфера на нещо ново, но градът бе изграден от същите дървени постройки с покриви под същия ъгъл, а по улицата пак така се редуваха калдъръм, чакъл и греди, в зависимост от прищевките на собствениците на сградите край тях. Дните, в които пътуваха по реката, скриха всички тези промени, а и заради много по-бързото си придвижване, когато наближиха пристана на О, момчетата сякаш навлязоха в друг свят.

Тук като че всичко бе изградено от камък, и то не от сиво-кафявите планински скали, а от белезникав камък, почти бял, но с пронизващи го жилки от топли цветове. Не позволяваха по него да расте мъх, освен долу край водата, и той блестеше на светлината на обедното слънце.

В противоположност на това Кулата на О лъщеше с ослепителната студенина на стоманено острие. И тъй като бе далеч по-голяма от всички останали сгради и няколко пъти по-висока и от най-високите дървета, целият град създаваше впечатлението за ръката на много бяла жена, стиснала страшен кинжал, издигнат към небето.