Следотърсачът

– Тогава никой от вас няма да влезе. Какво значение имат вашите сметки, щом не идвате по своя работа? А това момче... – и той посочи Риг с върха на тоягата – то не е клиент на господин Бъчваря.

– И все пак господин Бъчваря би съжалявал, ако го изгуби като клиент – отвърна Самуна без намек за сръдня. – Господин Бъчваря ми е отпускал заеми преди, а аз съм му поверявал вложенията си. Нека сам каже дали ми има доверие сега, когато аз твърдя, че това момче струва хиляда пъти колкото сделките на банката на господин Бъчваря с мен. Господин Бъчваря знае, че аз не лъжа и си плащам задълженията, а това е достатъчно голяма чест, за да ни спечели пропуск. Мисля, че ще го разберете.

– Господин Бъчваря в момента не приема посетители – заинати се стражът.

– И все пак аз твърдя, че нас ще ни приеме – заяви Самуна, все още самата любезност. Риг си помисли: „Това сигурно е умение, което един пътешественик трябва да притежава, ако иска да успее – да запазва спокоен и дружелюбен тон и вид независимо от предизвикателството“. А и съвсем възможно беше стражът да оказва такава съпротива точно защото беше очевидно, че Самуна може да го награби и да го смачка в каменните стени, ако му хрумне. Стражът трябваше да докаже, че е храбър и мъжествен, като накара Самуна да се моли на прага. Въпреки че всъщност, осъзна Риг, като се позамисли, Самуна не беше се молил, а по-скоро настоявал, макар и ведро, за нищо по-малко от онова, което искаше. „Точно това ме учеше да правя Бащата, само да мога да надмогна страха си“. Когато стражът се обърна и влезе вътре – и остави вратата без надзор, забеляза Риг – той не бе ги задържал на прага повече от минута-две. А се върна още по-бързо, с напълно променено държание. Когато вратата се отвори отново, сивият страж се поклони ниско и тържествено и ги въведе вътре – първо Риг, според оценката на Самуна. Щом влязоха вътре, една старица с остро лице ги поведе нагоре по широко стълбище, а стражът се върна на поста си на входа.

– Защо тези стълби са толкова широки? – попита Умбо. – Толкова много хора ли трябва да се качват и да слизат по тях едновременно?

– Не – отвърна Самуна търпеливо, сякаш говореше на любим син. И така беше правилно, помисли си Риг. Правилно беше и Риг да си мълчи, все едно не проявява никакво любопитство към това място.

– За един банкер е важно да впечатлява онези, които все още не са му клиенти, със своето благополучие. Богатият банкер няма да се изкуши да краде от клиентите си и богатството му показва, че той умее да се разпорежда мъдро с парите.

Умбо отвори уста да каже нещо, но Риг вдигна пръст така, че старицата да не го забележи, и го размаха – предупреждаваше момчето да си мълчи. Защото знаеше точно какво възнамерява да каже Умбо; сам той си го беше помислил: „Банкер, който изглежда богат, може да се е сдобил с богатството си точно чрез кражби от клиентите си“. Но сега не му беше времето да подмятат думи, които не искаха да бъдат повторени пред господин Бъчваря.

И така, те изкачиха в мълчание още един ред стъпала, завършил с просторна площадка, в дъното на която имаше грамадна, остъклена двойна врата. Други, по-скромни врати се редяха от двете º страни.

Старицата ги накара да спрат на няколко стъпки от голямата врата и въпреки че не се виждаше никой, тя произнесе не особено високо:

– Самуна от Площадката на Подмокрената, бивш главен сержант от Народната армия, и две момчета, за едното от които той гарантира, че е издигнато, господине.

Недокосната от никаква ръка, вратата се отвори – нито навътре, нито навън, а крилата º се приплъзнаха вляво и вдясно и пред тях се откри голяма светла стая с много високи прозорци по стените и маса, по-голяма от масата в трапезарията на Нокс. Пространството между прозорците изпълваха рафтове с книги, които бяха препълнени, никакво празно място не зееше по тях. Самият господин Бъчваря стоеше до най-големия прозорец, непосредствено зад масата, и ярката светлина, която влизаше през него, очертаваше силуета му. Гледаше навън, сякаш на стената на отсрещната сграда имаше нещо важно за оглеждане.

– Влезте, настанявайте се – подкани ги той. Гласът му прозвуча като шепот на човек, който им говори на ухо.

Щом влязоха, Самуна ги спря, колкото да притисне пръст до устните си и да им напомни, че само той ще говори. Риг реши засега да се подчини и да остави кръчмаря да се погрижи за всичко. Досега той се оправяше доста добре.

Ала когато ставаше дума за банково дело и големи суми, Самуна знаеше малко, а Риг знаеше много. Бащата никога не го беше учил как да се оправя с лодкари в тъмна крайречна кръчма, но го бе учил на банково дело и финанси. А Риг разбираше и това, че ако иска да вдъхне доверие като законен собственик на парите, които струваха тези камъни, колкото и да бяха те, трябваше да покаже, че взема решенията сам и не е лесно да го преметнат.