Следотърсачът

– Тези момчета имат достъп до цялата гемия, но не бива да им се позволява да слизат от нея. Този – генералът посочи Риг – е ужасяващ хулиган. Наложи се да изпратят човек с моя ранг да го арестува. Моля ви, не обръщайте внимание на петната от доматен сок по скъпата му туника. Той е от горното течение на реката, там още не са открили салфетките.

Сержантът се разсмя, но на Умбо му се прииска да подхвърли някоя остра дума. Ала докато си поемаше дъх, за да заговори, Риг докосна опакото на дланта му и значението на жеста бе съвсем ясно: търпение. Чакай. Весело беше да тичат нагоре-надолу по трапа, когато го спускаха в разни крайречни градове. Но тогава Умбо беше свободен. А сега му беше забранено да напуска борда и изкачването по трапа към него като че намекваше за бесилка.

Щом се увериха, че торбите и куфарите им са наредени, където им е мястото, генералът отново се появи и каза:

– Господин Риг, капитанът на гемията бе така любезен да ми позволи да използвам неговата каюта. Ще прощавате, но може ли да започнем разпита ви сега?

В думата „разпит“ се прокрадваше усмивка – несъмнено за да разсее страха с намека, че всъщност това не е истински разпит. Ала тъкмо тази дума бе избрал генералът и надали беше случайно. Нямаше значение колко любезен му се искаше да се покаже – все така беше в негова власт да ги подложи на мъчения или на каквото му хрумне и споменът за потвърждението му, че не може да бъдат смятани за виновни, докато съдът не се произнесе за Риг, никак не вдъхваше увереност на Умбо.

Когато Риг тръгна заедно с генерала към капитанската каюта, Умбо също тръгна с него, защото и през ум не му мина да постъпи другояче. Но генералът веднага го забеляза и му махна с ръка да не ги придружава. Очевидно разпитът щеше да е насаме, макар Умбо да не се съмняваше, че и неговият ред ще дойде.

Нямаше как да остане до вратата с надеждата да подочуе нещо от разговора им, затова отиде в камбуза, ала готвачът му нареди да се маха.

– Аз само исках да помогна – оправда се Умбо.

– Ти пък какво разбираш от готвене?

– Всички във Водопаден брод могат да готвят – обясни Умбо. – Само некадърниците гладуват, като си нямат жена да им сготви.

– Това някаква пословица ли е? – попита готвачът.

– Да, господине – отвърна Умбо.

– Тогава идваш от място, пълно със страшни глупаци – заяви готвачът.

– Благодаря ви, господине – отвърна Умбо. – Това значи ли, че мога да помагам?

– Ако счупиш и една чиния, ще те фрасна по тиквата, ще ти спукам черепа и ще се моля той да се отвори като твърдо сварено яйце.

– Дано не се разчуе, че като нищо бихте сервирали кълцано момче в яхнията наред с овнешкото и свинското.

– И да се разчуе, все тая – заяви готвачът. – Всички на това корито или ядат каквото им давам, или си пробват късмета да уловят нещо, дето става за ядене, в тая забравена от всички герои река.

След малко готвачът вече го юркаше насам-натам, а Умбо отново се чувстваше у дома си. Не му костваше никакво усилие, нито дори се наложи да се отклонява, за да надникне там, където беше оставил ножа, и да се увери, че още си е на мястото. Но нямаше да го вземе сега. Още не знаеше дори дали Народната армия знае за старинния нож. Този генерал като че бе обсебен от старите неща и беше по-добре да не знае за единственото нещо, което Риг наистина беше откраднал.

Най-сетне готвачът го хвана да бели ряпа, за да направят пюре за закуска на другия ден. Работата беше бавна, ала не изискваше мислене, стига да внимаваш да не добавиш и своя пръст в сместа.

Докато режеше и кълцаше, Умбо си мислеше за онова, което знаеше, че ще му се наложи да направи. Трябваше по някакъв начин да схване как се прави онова, което вече се беше видял да прави – да се върне назад във времето до тази сутрин и да предупреди себе си и Риг.

Нямаше ли да е много любезно от страна на бъдещото му аз да му намекне някак как ще се научи да разговаря с хората в миналото? Едно беше сигурно – Умбо никога не беше виждал онези дири, за които вечно говореше Риг. И затова, дори и да успееше да забави хода на своето време или пък да го ускори, каквото и да беше това, което правеше, оставаше открит въпросът дали би могъл да види някого от миналото, дори това минало да беше само тази сутрин.

Не след дълго той вече се опитваше да постигне със себе си същото, което толкова лесно бе постигнал с Риг, за да го ускори – или да го забави, зависи откъде ще го погледнеш. Но дарбата му сякаш беше дълъг меч – лесно би могъл да докосва с него другите, ала ръцете му бяха твърде къси или пък мечът беше твърде дълъг, за да се прониже сам.

Също както Човека скитник беше казал по време на краткото обучение, което проведе с Умбо: „Трябва да го откриеш така, както когато се учиш да си мърдаш ушите“.

Тъй като Умбо никога не си бе мърдал ушите преднамерено, нито пък познаваше някого, който може, той не разбра примера. Но после Човека скитник го научи как да ги мърда!

Накара Умбо да се погледне в огледалото и да се ухили до уши.

– Виждаш ли как ушите ти помръдват мъничко, когато се усмихваш?