Следотърсачът

Не беше трудно за Умбо да го види, след като веднъж му го посочиха.

– Това значи, че имаш мускули, които мърдат ушите ти, и те работят. Сега се усмихвай, а после не се усмихвай, пак и пак, само че сега се съсредоточи върху мускулите, които дърпат ушите ти нагоре и назад, когато се усмихваш. Усмихни се до откат, а после се опитай да помръднеш ушите си отново, само че без изобщо да се усмихваш.

Умбо се опитваше и опитваше, ала нищо не се получаваше.

– Но ти грешиш – рече Човека скитник. – Случи се нещо много важно. Ти знаеш за тези мускули и се опитваш да ги напрегнеш, без да се усмихваш. Нужно е време, докато нервите укрепят връзките така, че мускулите да се съкращават, без да повличат и усмивка след себе си. Упражнявай се винаги когато се сетиш, усмихвай се широко и после се опитвай пак, без усмивката. Постепенно мускулите ще заякнат. Само се старай да работиш поравно и с двете уши, да не стане накрая така, че само едното ти ухо мърда.

Само след три дни ушите на Умбо мърдаха по команда – или и двете, или поотделно. След още две седмици той вече беше първенец по мърдане на уши.

И точно както бе предвидил Човека скитник, съвпадението беше почти идеално. Преди, когато Умбо хвърляше малката си мрежа от ускорение върху друг човек, беше волю-неволю и недоизпипано – нееднократно го беше правил с майка си и нея я заболяваше глава. Но с упражненията, въпреки че нямаше представа какво точно се случва вътре в него, той постепенно овладя това нещо, стабилизира го, направи го силно. Нужни бяха само съсредоточаване и упражнения, час след час.

Сега трябваше да започне всичко отначало и този път да се научи да включва и себе си в своята зона на ускорение.

Единственият признак, че може би е постигнал някакъв напредък, беше, че готвачът влезе и му се сопна:

– Къде дяна останалите репи?

– Всичките са в гърнето – отвърна Умбо.

Готвачът като че ли се усъмни, но се приближи, погледна в гърнето, а после се обърна към Умбо.

– Никой никога не ги е белил толкова бързо.

Но после, като ги огледа внимателно, трябваше да признае, че Умбо се е справил точно както трябва.

– Щях да кажа, че не може да се бели толкова бързо.

– Съсредоточих се.

– Съсредоточавай се върху това, фукльо!

И готвачът направи някакъв пренебрежителен жест, който, бяха казвали на Умбо, имаше нещо общо или с някои части на женското тяло и чифтосването, или с изхождането. За много вероятни значения му бяха казвали, ала никое от тях не му се виждаше правилно.

Но той не се обиди, защото така готвачът му бе отправил двусмислена похвала, а пък това, че се е справил толкова бързо, беше и признак, че нещо се случва. Дали се беше ускорил поне мъничко? Началото бе обещаващо, все едно да откриеш, че ушите ти мърдат, когато се усмихваш. То намекваше, че е на прав път да проумее как да прилага своята дарба върху самия себе си.

След като приключи с кухненските задължения, Умбо се качи на палубата за пътници и видя, че водят Самуна – с каруца, окован и вързан за нея с вериги. Явно арестът му не беше минал толкова гладко, колкото техния. Генералът веднага излезе, колкото да поздрави Самуна и да му даде достъп до цялата гемия, стига да не се опитва да слезе на сушата. Каза и на капитана, че могат да отплават в момента, в който той и екипажът му са готови, а после отново се прибра в капитанската каюта, за да продължи беседата с Риг. Какво ли не би дал Умбо, за да е в онази стая. Но вместо това помощник-капитанът почна да кряска заповеди и за нула време отвързаха гемията и я оттласнаха от кея.

– Мислиш ли, че на Риг му е добре там вътре? – попита Самуна.

Умбо се обърна и видя, че той се е качил на пътническата палуба. Но арестувалият го офицер също се беше качил, и когато Умбо и Самуна го изгледаха втренчено, той се усмихна гадничко и каза:

– Генералът може и да е забравил, че вие сте арестувани, но аз не съм.

Умбо не му обърна внимание, защото методът на Риг като че беше най-добрият: да не казва нищо и да се държи така, сякаш нищо не е било казано.

– Упражнявам се – каза той на Самуна, като нарочно говореше толкова силно, че офицерът да го чуе. – Но не знам онова, което трябва да направя, дали е възможно въобще. Има неща, които можеш да правиш с другите, но със себе си просто не можеш.

– Като гъделичкането – рече Самуна.

– Точно като него – съгласи се Умбо.

– Какво искате да кажете с това? – попита офицерът.

– С кое? – попита Умбо.

– С гъделичкането. С някакъв шифър ли си говорите?

Самуна се обърна към него:

– Това, че не разбираш за какво си говорим, не означава, че имаш право да досаждаш на възрастни хора да ти обясняват всичко. Трябва да си бил с нас по време на цялото ни пътуване досега, а пък не те харесваме чак толкова, че да ти отделим достатъчно време, за да те запознаем с всички подробности.

Офицерът отново пусна злобната усмивка:

– Генералът няма да е вечно тук. Тогава ще ви видя колко ще ме харесвате.

И той отиде до стълбата и слезе по нея на товарната палуба.

Щом останаха сами, Самуна заговори по същество: