Следотърсачът

Но очите задаваха контекста на онова, което виждаше. Той знаеше през коя стена на каютата вижда тези дири и след като запомни общия план на гемията, можеше да разбере какво точно усеща. Дирите, кръстосващи се във въздуха над пропастта на Сташи, далече-далече от водопада, все така минаваха от едната до другата страна на каньона и обясненията на Бащата, че водопадът е подкопал ръба и той е хлътнал и се е срутил, както и за мостовете, които някога са минавали над пропастта, за Риг бяха разумни.

Но по реката тези дири бяха много по-объркващи заради безбройните движения на хора – освен редките плувци или прегазилите през брод – преминавали с лодки или по отдавна изчезнали мостове. Някоя диря изведнъж се издигаше във въздуха и минаваше отгоре, други пък описваха странни примки. И тъй като стълбата или мачтата, която човекът бе изкачил, вече я нямаше, от цялата тази плетеница мисълта се вцепеняваше. Добавете и това, че в делтата реката бе измествала коритото си толкова много пъти, че дирите вървяха във всички мислими посоки и изобщо не бяха свързани със сегашния канал – заради всичко това Риг надали би могъл да бъде обвинен, че не може да избере една от тях и да я забави (или да ускори себе си), за да види кой я оставя.

Най-тежкият му проблем обаче беше, че нямаше представа какво е правил Умбо. Двамата само с разсъждения бяха решили, че Умбо явно ускорява възприятията на Риг, за да вижда той по-бързо, така да се каже. Но нищо от преживяното не подсказваше на Риг, че всъщност се ускорява. Всъщност той не усещаше нищичко и затова трудно би могъл да се досети как да повтори усещането. Всичко, което се случваше, беше, че онова, което преди беше диря, сега се превръщаше в размазано движение на човек, и когато се съсредоточеше усилено върху една цел, той можеше да различи човека и зрително да забави хода му. И да го възприеме със зрението си.

Дали беше така?

Риг се замисли отново за преживяното на водопада, докато лежеше на камъка. Не беше ли видял мъжа с очите си? Той несъмнено бе влязъл в съприкосновение с него, когато го блъсна! Ала видяното тогава беше някак по-различно в сравнение с начина, по който виждаше самия камък и брата на Умбо, Киокай. Тъй като Баща му го бе научил на много неща за работата на човешкия мозък, Риг си представи, че образите на скалите, водата, небето и Киокай постъпват в мозъка му по нормалния начин, чрез очите. Но образът на мъжа, който падна, бе стигнал до мозъка му по различен начин, не чрез очите. Ала мозъкът му го бе изтълкувал като зрителен и го беше наложил върху онова, което очите му показваха. Той беше вместен в полезрението му, а това, като се замислеше сега, се случваше винаги с информацията, която му даваше неговото сетиво за дирите. Но това по никакъв начин не му помогна да разкрие как Умбо го променяше – или променяше следите или самото време така, че дирята, която той виждаше като гладка лента, се превръщаше в размазано изображение на устремно движещ се човек. Нито пък можеше да постигне напредък чрез упорито съсредоточаване, напрягане на лицето или опити да събуди някакво чувство.

В няколко безумни опита дори пробва да тръгне с бърза крачка редом с някоя диря, за която знаеше, че трябва да е човек, с надеждата, че ще различи човешки силует. Даже се затича покрай една, но разбира се, се блъсна в стената и накара стража да отвори вратата – но Риг вече беше успял да вдигне стола и жално обясни: „Заспах и столът падна“. Стражът нямаше как да знае, че това не е вярно. Във всеки случай на пазача му беше забранено да говори, той можеше само или да излезе навън и да затвори вратата, или да събуди генерал Гражданин, за да дойде да разследва случая. Затова избра по-лесното и просто затвори и отново залости вратата. Известно време Риг дори пофилософства върху това какво доказваха съвместните им преживявания с Умбо за природата на времето. Например: дирите не следваха съвременните контури на земята, те оставаха точно там, откъдето са минали, независимо как се е променяла земята под тях... Или водата, или сградите, или превозните средства.

Ала Риг знаеше, че светът представлява планета – сфероид, с пръстен от отломки около нея, която обикаля по орбитата си и понякога се приближава, а друг път се отдалечава от слънцето, подобно на олюляващата се походка на пиян човек. Самото слънце също не стоеше на едно място, а се движеше през огромно море от звезди в орбита около центъра на галактиката, а самата галактика се носеше из Космоса. А ако самият свят бе изминал грамадно разстояние, откакто тези хора бяха минали по повърхността му, защо дирите не оставаха там, в пространството, където бяха минали, а оставаха на планетата, където и да се скиташе тя?

Преминаването на живи същества се запазваше в дири, прикрепени не към точното разположение на тези същества в пространството, а към положението им относно центъра на планетата. Техните дири продължаваха да минават точно през същото място върху въртящата се планета.