Следотърсачът

Първо, те спираха всяка вечер и хвърляха котва далече от брега, но извън течението – това научи от внимателното вслушване в командите, давани на висок глас. Беше нещо обичайно – далеч от брега, за да избегнат разбойниците от сушата, но и спирайки придвижването надолу по течението от страх, че могат да заседнат на плитчина или да се сблъскат с някое друго препятствие в тъмното. Второ, течението се забавяше и се разпределяше в многобройни канали с навлизането си в обширната наносна равнина на река Сташик. То вече не задаваше сигурна посока и кормчията би могъл да не се досети кои преди използваеми канали са твърде задръстени и не са безопасни. Два пъти им се наложи да се измъкват от второстепенен канал, за да се върнат в главния и да потърсят друг път. Трето, бавният ход на гемията означаваше, че всякакви вестоносци, които генерал Гражданин би могъл да прати по суша, щяха да стигнат Ареса Сесамо много преди гемията да доплава там, въпреки че пътят постоянно криволичеше насам-натам, често ставаше непреходим и се налагаше да бъде строен отново на местата, където пропадаше – водата от делтата на Сташик проникваше под него и го подкопаваше. (Мнозина владетели на различни империи, избрали Ареса Сесамо за своя столица, бяха спасявали от нашественици тази естествена, неподлежаща на картографиране, триста мили дълга поредица от ровове и препятствия.)

По време на цялото пътуване, след като дадоха на Риг сухи дрехи и вече не се налагаше да го приковават към шпиони, убийци или други Талисковци, го оставиха съвсем сам. Някой член на екипажа, всеки път различен, му носеше сутрин храна на поднос, която трябваше да му стигне за целия ден. Внасяха я под бдителните погледи на двама войници, които не казваха нищо и не позволяваха нито на Риг, нито на члена на екипажа да говорят.

Риг изяждаше топлата храна на закуска, а после изчакваше, за да изяде и останалото – въпреки че разни неща повяхваха – щом чуе звуците от закотвянето на гемията вечер. Храната беше прилична, според критериите на речния превоз – сигурно изпращаха от време на време малки лодки до брега, за да докарват пресни плодове и зеленчуци, защото те не липсваха. Два пъти дневно – веднага щом се събудеше и използваше нощното гърне, и още веднъж, когато му се стореше, че наближава време за вечеря (а той никога не бъркаше), Риг обикаляше около стаята с ритмична крачка, докато сърцето му затупти по-бързо, а дишането му се учести, и продължаваше така половин час. Сутрин обикаляше в едната посока, а следобед – в обратната.

Когато онези извън каютата получаваха обяда си, той не ядеше, а правеше упражненията, които Баща му го бе научил да включва в дневния си режим, за да поддържа силни мускулите, които не използваше в текущата работа. И тъй като в момента не вършеше никаква работа, правеше всичките упражнения.

Спеше добре, два пъти дневно по четири часа. Отдавна беше усвоил номера да определя колко време ще спи и да се събужда по желаното време. Затова след закуска и после отново след вечеря лягаше да спи. Това означаваше, че следобед и в дългите тихи часове сутрин беше напълно буден. Грижеше се да не заспива, като не лежеше в леглото, освен когато дойдеше време за сън, и сменяше позата си – ту седеше на стола, ту на пода, ту стоеше прав, дори понякога заставаше на ръце или на челна стойка, като се подпираше на стената. Сам си беше възложил задачата да мисли. Тъй като временно беше безпомощен и лишен от всякаква способност да получава нови сведения или да влияе върху събитията, за него бяха важни само две неща: да види какво може да научи от сведенията, с които вече разполага, и да се опита да се научи как да разшири способностите си да вижда дирите до умението, което бяха овладели заедно с Умбо, което сега приятелят му очевидно се бе научил да прилага и сам. Знаеше, че тази мисъл е недостойна, ала не можеше да се сдържи: „Щом Умбо го можеше сам, макар и никога да не бе виждал диря, то несъмнено и аз мога да го правя сам“.

Повтаряше си, че с тази мисъл не иска да принизява Умбо – щом единият от тях можеше да се научи да владее или да заменя приноса на другия в техните пътувания заедно във времето, то несъмнено и другият го можеше. Но беше откровен със себе си и знаеше, че в тази мисъл има прекалено много гордост и презрение, защото в душата му тя клонеше нататък. „Щом дори Умбо го може, значи аз несъмнено го мога – и по-добре, и по-лесно!“

Риг беше приел за разбиращо се от само себе си, че когато пътуваха във времето, пътуваше именно той. Да, помощта на Умбо му беше нужна, но именно той беше тръгнал редом с онзи мъж и бе измъкнал ножа от канията му. Риг беше този, който виждаше дирите, винаги ги бе виждал и по тях проследяваше дивеча и хората, докато Умбо не разбираше кой знае колко собствената си дарба.