Следотърсачът

– Мислите ли, че ще се преструвам, че не знам онова, което всички знаят? Аз бях невеж – мъжът, който ме отгледа, ме държеше в неведение, за да нямам никаква представа допреди няколко седмици, че бих могъл да имам каквато и да било връзка с кралското семейство. Но много неща ми бяха обяснени и знам, че моето съществуване е неудобно за всички. Включително за мен самия.

– Неудобно или не, твоето съществуване ми носи единствено радост – рече майка му.

– Цял живот съм мечтал да имам майка – отвърна º Риг. – Но тъй като съм възпитан като добър гражданин на републиката, никога не съм мечтал за кралица. Дано ми простиш, че се надявам да спечеля обичта на майката, и за мен „онази, която би могла да е императрица“ никак не е важна.

– Добре казано – отбеляза домакинът. – Защото, разбира се, идеята за „кралски произход“ е просто въпрос на генеалогия. В целия град няма и един човек, който да не е благодарен за управлението на Революционния съвет, вместо на случаен потомък на един конкретен род.

Риг се възхити на това как се подмазваше мъжът. Угодническата му подлизурска реч за Революционния съвет бе предназначена или да увери неговите господари във верността му, или да прикрие истинската му вярност под пласт от лъжи. И в двата случая тя беше толкова ненадминато пресилена, та Риг реши, че намерението на мъжа е никой да не му повярва.

Но пък винаги съществуваше и възможността човекът да е просто идиот и да няма представа как звучат думите му.

– Вижте му косата – обади се един от зяпачите.

– И богатите му дрехи – додаде друг.

Риг се обърна към онзи, който говореше за дрехи.

– Това са някои от хубавите дрехи, които си купих, когато си мислех, че оставените ми от моя баща пари са си мои и мога да ги харча. Те бяха конфискувани от генерал Гражданин при ареста ми и той ми позволи да ги облека само защото ми стават, а трябваше да съм чист за пътуването със стола носилка, с който ме внесоха в града. Но ако ти имаш нужда от тях, приятелю, с радост ще се откажа от тях и ще нося онова, което някой би могъл да ми даде заради приличието.

В отговор се дочу само измърморване.

– Не ни разправяй, че не си бил обучен да играеш тази роля – обади се един по-възрастен мъж.

– Бях обучен от Баща си – защото аз го мислех за свой баща – да играя много роли.

– Актьор? – попита жлъчно старецът.

– Да, и то най-долнопробен – отвърна Риг. – Политик.

Сега хълцанията бяха шумни, а сред тях се чуха и няколко потиснати изблици на кикот.

– Вие сте секретарят на Народния революционен съвет, нали, господине? – попита Риг. – Поне така предполагам.

Всеки ученик знаеше, че секретарят на Съвета всъщност го ръководи, но в това правителство, в което всичко беше наопаки, колкото по-висок и могъщ беше постът, толкова по-раболепно беше названието му. Бащата беше изтъкнал, че в такива случаи смисълът на думите напълно се променя, докато „секретар“ не се превърне в новата дума, означаваща „диктатор“, „крал“ или „император“.

– Да, наистина заемам този пост засега – отвърна мъжът.

– Моля ви, господине, тук сме сред лоялни граждани – рече Риг. – Този пост е пожизнен.

– Аз го заемам за период от една година.

– Подновяван вече четиринайсет пъти – уточни Риг с весела усмивка. – И несъмнено ще бъде подновяван отново и отново, докато вашето съсухрено и лигаво тяло се катурне и признае, че е труп.

Тези твърдения бяха напълно верни (всеки знаеше, че секретарите на Съвета служат до живот), ала изключително невъзпитани и беше твърде опасно да ги изложиш така прямо. Сега нямаше нито хълцания, нито смях, само тихо мърморене. Харесва ли ти се как играя тази игра, майко? Достатъчно умна ли си да разбереш какво правя?

Секретарят, мъж на име Ербалд, излезе сърдито напред.

– Баща ми ме е учил: „Не отричай това, което всички знаят“ – рече Риг. – Почитам ви заради прекрасната ви служба на хората по целия свят и за вашата саможертва – да продължавате да ни служите до края на дните си.

И с тези думи Риг коленичи пред него.

– Моят син се мисли за умен и честен – обади се майка му зад него, – но просто се държи невъзпитано. Де да бях имала възможността сама да го отгледам, той щеше да прояви повече любезност към вас и по-малко подобна наглост.

„Правилно, майко – рече Риг наум. – Нека видят разногласие между нас“.

И когато се обърна към нея, по лицето му се изписа обида, каквато не чувстваше.

– Майко! – възкликна той. – Как може да бъде невъзпитано в тази република на честността да назоваваш нещата и хората със собствените им имена?

И реши да рискува още веднъж.