Слепота

След няколко минути отново звънна телефонът. Беше началникът на клиниката, нервен, объркващ думите, Току-що разбрах, че полицията има информация за два случая на внезапна слепота, Полицаи, Не, мъж и жена, него го намерили на улицата, докато крещял, че е сляп, а тя била в хотел, когато ослепяла, май някаква креватна история. Трябва да проверим дали пак не става дума за мои пациенти, знаете ли как се казват, Не ми казаха, От министерството вече се обадиха, ще отидат в кабинета ми да вземат картоните, Ама че сложна ситуация, На мен ли го казвате. Лекарят остави телефона и вдигна ръце към очите си, задържа ги там, сякаш искаше да ги предпази от най-лошото, най-накрая глухо възкликна, Толкова съм уморен, Поспи малко, аз ще те отведа до леглото, каза жена му, Няма смисъл, не бих могъл да заспя, освен това денят не е свършил, още неща има да се случват.

Беше почти шест часът, когато телефонът иззвъня за последен път. Лекарят седеше до него и вдигна слушалката, Да, аз съм, каза, внимателно изслуша какво му говореха и само кимна леко с глава, преди да затвори. Кой беше, попита жена му, От министерството ще пратят линейка да ме вземе до половин час, Това ли очакваше да се случи, Да, горе-долу, Къде ще те отведат, Не зная, предполагам, че в болница, Ще ти приготвя куфара, дрехите, обичайното, Не отивам на пътешествие, Не знаем къде отиваш. Внимателно го заведе в стаята, накара го да седне на леглото, Стой спокойно, аз ще се погрижа за всичко. Чу я да се движи насам-натам, да отваря и затваря чекмеджета и шкафове, да вади дрехи и веднага да ги пъха в куфара на пода, но онова, което той не можеше да види, беше, че редом с неговите дрехи в куфара бяха сложени няколко поли и блузи, чифт панталони, една рокля и едни обувки, които можеха да бъдат единствено женски. Мина й през главата, че няма да са й необходими толкова неща, но си замълча, тъй като не беше моментът да се говори за незначителни неща. Чу се как изщракаха ключалките на куфара, после жената каза, Готово, линейката вече може да идва. Отнесе куфара до входната врата, отказвайки помощ от мъжа си, който казваше, Нека ти помогна, това мога да го направя, не съм чак такъв инвалид. После седнаха на канапето в хола и зачакаха. Държаха се за ръце и той каза, Не зная колко време ще сме разделени, а тя отговори, Не се притеснявай.

Чакаха почти час. Когато се чу звънецът на вратата, тя стана и отиде да отвори, но на площадката нямаше никого. Вдигна слушалката на домофона, Много добре, сега ще слезе, отговори. Върна се при мъжа си и му каза, Чакат долу, имат изрични нареждания да не се качват, Очевидно в министерството наистина са се стреснали, Хайде. Слязоха с асансьора, тя помогна на мъжа си да преодолее последните стъпала, после да се качи в линейката, върна се на стълбите, за да вземе куфара, вдигна го сама и го бутна вътре. После се качи и седна до мъжа си. Шофьорът на линейката започна да протестира от предната седалка, Мога да взема само него, такива са нарежданията, слезте, госпожо. Жената отвърна спокойно, Трябва да откарате и мен, точно сега ослепях.