Читаем Слепота полностью

Сякаш през цялото време е бил в очакване на кода, на паролата, на думите сезам, отвори се, едва тогава се чу гласът на високоговорителя, Внимание, внимание, интернираните имат позволение да дойдат да вземат храната си, но внимавайте, ако някой се приближи прекалено много до оградата, първо ще бъде предупреден словесно и ако не отстъпи веднага назад, второто предупреждение ще е с куршум. Слепите тръгнаха бавно, някои, които бяха по-доверчиви, направо към мястото, където мислеха, че се намира вратата, други, по-неуверени в едва придобитите си умения да се ориентират, предпочетоха да се плъзгат покрай стената, така нямаше как да се объркат, когато стигнеха до ъгъла, трябваше просто да продължат под прав ъгъл, там щяха да открият вратата. Нетърпеливо и със заповеден тон, гласът на високоговорителя повтори призива. Промяната в тона, очевидна дори и за онези, които хич нямаха причина да се съмняват, уплаши слепите. Един от тях заяви, Аз няма да изляза оттук, те искат да ни заловят там отвън, за да ни избият до един, Аз също няма да изляза, каза друг, Нито пък аз, затвърди намерението трети. Спряха нерешително, някои искаха да излязат, но страхът завладя всички. Гласът се чу за трети път, Ако до три минути никой не се яви да отнесе кутиите с храна, ще ги вземем. Заплахата не надви страха, само го тласна в последните дебри на съзнанието, като преследвано животно, което дебне възможността да нападне. Уплашени, опитвайки се да се скрият един зад друг, слепите излязоха на площадката пред стълбите. Не можеха да видят, че кутиите не са в близост до парапета, където се надяваха да ги сварят, не можеха да знаят, че войниците от страх да не се заразят бяха отказали да се приближат дори до въжето, което бяха хващали всички слепи, намиращи се там. Кутиите с храна бяха скупчени на едно място всичките, приблизително там, откъдето жената на лекаря беше взела мотиката. Вървете, вървете, нареди сержантът. Объркани, слепите се опитаха да се наредят в колона, за да се придвижват в някакъв ред, но сержантът извика, Кутиите не са там, пуснете въжето, пуснете го, мръднете надясно, ваше дясно, ваше, глупаци, не е необходимо да имате очи, за да знаете от коя страна е дясната ви ръка. Указанието беше дадено навреме, някои слепи с чувство за отговорност бяха приели заповедта буквално, щом трябва да е надясно, съвсем логично да е дясното на говорещия, затова се опитваха да минат под въжето и да отидат да търсят кутиите Бог знае къде. При различни обстоятелства гротескната сцена би накарала и най-разсъдливите наблюдатели да се смеят с глас, беше убийствена, няколко слепци се придвижваха на четири крака, с лице допряно в земята, като прасета, като с едната си ръка пореха въздуха, други, може би от страх, че бялото пространство под открито небе ще ги погълне, отчаяно се държаха за въжето, наострили слух, очаквайки първото възклицание, което би сигнализирало за намирането на кутиите. Желанието на войниците беше да насочат оръжията си и да застрелят хладно и решително ония малоумници, които се движеха пред очите им като куци раци, размахващи във въздуха сакатите си щипки в търсене на изгубения крак. Знаеха какво беше казал сутринта полковникът в казармата, че проблемът със слепотата може да бъде решен чрез физическото унищожаване на всички слепи, вече проявените и онези, които тепърва щяха да се проявят, без никакви фалшиви хуманитарни наблюдения, бяха негови думи, също както се реже гангренясал крайник, за да се спаси животът на тялото, Бесът на умрялото куче, казваше той, се лекува от природата. На някои войници, по-малко чувствителни към красотата на словесните фигури, им беше доста трудно да проумеят какво общо има бесът на кучето със слепите, но думата на един полковник, също образно казано, струва толкова, колкото тежи, никой не се издига до такава степен във войската, без да има право във всичко, което мисли, казва и прави. Един от слепите най-накрая беше се натъкнал на кутиите, прегръщаше ги и крещеше, Тук са, тук са, ако някой ден този човек си върнеше зрението, надали щеше да оповести с повече радост страхотната новина. За няколко секунди останалите слепи се скупчиха при кутиите, крака и ръце се омешаха, всеки дърпаше към себе си и си оспорваха първенството, Ще я взема аз, Аз ще я взема. Онези, които не се бяха пуснали от въжето, започнаха да се изнервят, сега страхът им беше друг, да не би да бъдат наказани за мързела или страха си и да бъдат изключени от разпределението на храната, О, вие не искахте да лазите по земята с вирнат във въздуха задник, под заплахата да ви застрелят, в такъв случай няма да ядете, спомнете си поговорката, че сухо дупе риба не яде. Тласнат от тази решителна мисъл, един от тях пусна въжето и с ръце във въздуха тръгна по посока на врявата, Мен няма да ме изключат, но внезапно гласовете замлъкнаха, чуваха се само шумовете от влаченето, някакви приглушени възклицания, една неясна и разпръсната маса от звуци, които идваха от всички страни и от никоя конкретно. Спря нерешително, искаше да се върне към сигурното въже, но чувството му за ориентация се провали, няма звезди по бялото небе, сега чуваше гласа на сержанта, който даваше инструкции на хората с кутиите как да се върнат при стълбите, но то имаше смисъл само за тях, за да може човек да стигне където иска, зависи от това къде се намира. Вече нямаше слепи, хванати за въжето, те просто трябваше да се върнат обратно и сега чакаха на площадката при стълбите да дойдат другите. Слепият, който се беше пуснал, не смееше да мръдне от мястото си. Разтревожен, нададе вик, Помогнете ми, моля ви, не знаеше, че войниците го държат на мушка с пушките си, чакаха го да настъпи невидимата линия, където се минаваше от живот към смърт. Там ли ще си стоиш, кьорчо, попита сержантът, но в гласа му имаше някаква нервност, истината е, че не споделяше мнението на своя командващ, Кой може да ми каже, че утре това нещастие няма да потропа на вратата ми, що се отнася до войниците, е ясно, заповядва им се и убиват, пак им се заповядва и умират, Ще стреляте само по моя команда, извика сержантът. Тези думи накараха слепия да осъзнае каква опасност го грози. Падна на колене и започна да се моли, Моля ви, помогнете ми, кажете ми накъде да вървя, Ела насам, кьорчо, ела насам, каза оттам един войник с престорено дружелюбен тон, слепият стана, направи три крачки, но отново спря, глаголната форма го усъмни, ела, не е отиди, ела означава насам, точно насам, в тази посока и ще стигнеш там, откъдето те викат, право към куршума, който ще смени едната слепота с друга. Това беше, така да се каже, една престъпна инициатива на войник с лош характер, която сержантът веднага прекъсна с два последователни крясъка, Стой, Кръгом, последвани от строго нареждане да се спазва редът, отправено към неподчинилия се, очевидно спадащ към онази група хора, в чиито ръце не бива да попада пушка. Окуражени от добронамерената намеса на сержанта, слепите, стигнали до стълбищната площадка, вдигнаха силен шум, който послужи като магнит за загубилия се. Вече сигурен в себе си, се придвижи напред по права линия, Продължавайте, продължавайте, казваше, докато слепите ръкопляскаха, сякаш присъстват на дълъг, усилен и напрегнат спринт. Посрещнаха го с прегръдки, случаят си заслужаваше, пред лицето на опасността, явна или очаквана, се познава кои са ти приятели.

Перейти на страницу:

Похожие книги