Смарагдово море

— Не бих имала нищо против да бъда съпруга на войник — подхвърли Дамарис многозначително.

Ванеса се намръщи:

— Доста е привлекателен, но не мисля, че печелят много пари.

— Офицерите печелят, нали? — настоя Дамарис.

— Много висшите, сигурна съм — каза Уинифред. — Но той е още млад.

Дамарис придоби замечтано изражение:

— Млад и прекрасен. Стига да може да си позволи сумата по договора, мога да изтърпя да живея скромно известно време, ако това значи да се събуждам до тази красота всяка сутрин.

Репликата й беше посрещната с ахване и кикот както заради дързостта си, така и защото идваше от обичайно уравновесената и практична Дамарис. Но изразът да живея скромно ме прониза в сърцето като стрела и усещането бе влошено от вида на лейтенант Харпър.

„Неочакваното забавяне“ на Яго, за което бе говорил Гидиън, когато пристигна в Кърниал, беше дело на Харпър. Всъщност бяхме го измислили ние с Орла, а той го беше осъществил — с известни съмнения. Скоро след като пристигна в Констанси, Харпър беше уредил един от другите офицери да доведе Яго във форта за разпит с основанието, че трябва да изпълнят формалностите, за да отговорят на отправените от Наследниците обвинения, че ме е отвлякъл. Харпър беше запазил участието си в тайна и вероятно беше направил голяма сцена, настоявайки, че е загуба на време да задържат Яго, след като вече беше оневинен.

Но въпреки това бяха отвели Яго. Харпър беше уверил Орла, че Яго няма да пострада или да бъде наказан по никакъв начин. Щеше само да бъде принуден да се забави с дни, задържан, и да му бъде причинено сериозно неудобство. Докато колегите на Харпър успееха да проведат краткия разпит, щеше да е твърде късно Яго да се присъедини към нас. Това беше елегантно решение, а Харпър — който дори не знаеше целта на кроежа се беше съгласил на него едва след известно придумване и преговори с Орла.

Орла беше обявила, че всичко е „чисто и елегантно“, но сърцето ми беше разбито. Призляваше ми от мисълта какво бяхме причинили на Яго. Щеше да е съкрушен, когато научеше, че забавянето му е коствало първото пътуване на юг. А когато откриеше, че аз съм причината за това забавяне… ами, трябваше постоянно да възпирам ума си да се насочва натам. Постоянно се сещах за момента, когато Хари ме беше отблъснал и бях преживяла изгарящата сърцето болка да бъдеш предаден от човек, когото обичаш. А сега току-що бях причинила същата тази болка на друг човек.

Жената, която надзираваше товаренето, изкрещя нещо на езика на икорите и се огледа раздразнено, за да види защо никой не прави нищо. Погледът й падна върху моята група и тя ни повика с жест да се приближим. Като си служеше със смесица от езика на икорите и осфридиански, ни изпрати в три различни лодки. Разделихме се според указанията и се качихме на борда.

Бяха ми казали, че баржите на икорите са по-малки версии на големите плавателни съдове, с които баланкуанците плаваха по Хартс Блъд. Бяха с правоъгълна форма, предните им краища бяха скосени и заострени и леко повдигнати от водата. Останалата част от всяка баржа беше плоска и имаше дълъг простиращ се над нея балдахин, поддържан от тесни пръти, които се издигаха от страните на плавателния съд. Здрави, високи по три фута перила обточваха страните, за да задържат всичко вътре, но като допълнителна предпазна мярка товарът беше овързан и с въжета. Десетима гребци седяха заедно в дъното, а най-отпред беше поставено нещо, което приличаше на комплект весла. Научих, че те в общи линии изпълняват ролята на рул и се използват за насочване на плавателния съд.

Капитанът на моята баржа насочи мен и шест други момичета към едно място под балдахина и ни каза да не ставаме от местата си, докато плаваме. Още момичета от Бляскавия двор пътуваха в баржа, завързана до нашата, а останалите — в една малко по-надолу по брега. Наследниците пътуваха заедно в една и съща лодка, без никоя от нас, което чудесно устройваше всички — освен навярно Дайна. След като се настаниха, Самюъл беше започнал да чете от един от свещените текстове и макар че другите Наследници слушаха със сведени глави, Дайна постоянно надничаше нагоре. Подозирах, че търсеше Гидиън, а гримасата й доказа, че съм права, когато той се качи забързано на нашата баржа точно преди потеглянето. После погледът й се плъзна към мен. Беше толкова смразяващ, че в сравнение с него леденият утринен въздух ми се стори топъл и приятен.

Виждайки Гидиън, другите момичета, насядали около мен, изправиха гърбове и отново възприеха поведение на кокетки — с изключение на Дамарис, която все още гледаше Харпър с копнеж. Той беше в лодката на Наследниците също по молба на Орла, за да се увери, че нашите „настойници“ не минават никакви граници особено по отношение на мен. Законите на Грашонд ме бяха оневинили за всякакво нарушение, но присвитите очи и строгите думи на Наследниците показваха, че смятат иначе.

Гидиън поздрави топло всички ни и се настани до мен. Виждайки сериозното ми изражение, запита:

— За Джейкъб ли си мислиш?

Трепнах:

— А, ами…