Смарагдово море

Още три пъти през онзи ден трябваше да изчакаме ледът да се разнесе. Един от икорите ми каза, че можем да очакваме същото в продължение на още няколко дни. Като пасажер разполагах с „лукса“ просто да си седя бездейно, но с течение на часовете ми се прииска да можех да направя нещо по-ползотворно. Дори предложих да греба, но капитанът на икорите се засмя и ми каза, че съм прекалено ниска. С приятелките ми измисляхме игри и си разказвахме истории, а понякога откривахме, че течащата река ни обгръща в хипнотизиращото си, приспивно въздействие.

Спряхме, когато падна здрач, от страх да не пропуснем някои препятствия в тъмното. Мястото беше добре познато на икорите, а фактът, че бяхме стигнали до него днес, каквито бяха надеждите, показваше, че се движим по план. Брегът беше широк и чист, с място, където да запалим огън и да разпънем палатки. Беше приятно да вървим по твърда земя — да можем просто да вървим продължително, след като бяхме ограничени в малкото си пространство. Събрахме се с другите момичета от Бляскавия двор около запален огън и всички бяха в повишено настроение, докато вечеряхме.

Неспокойна, след това засновах наоколо, изследвайки останалата част от лагера. Минах покрай капитан Милфорд, който седеше с няколко от моряците си, и той вдигна манерка към мен в театрална наздравица.

— Браво, момиче.

Баржите бяха завързани и подсигурени за нощта, но неколцина икори работеха по нещо досами реката. Приближих се, като стъпвах внимателно там, където брегът се спускаше надолу.

— Не ми обръщайте внимание — казах, когато един ме забеляза. — Просто съм любопитна.

Той ми махна да се приближа и демонстрира как залагат капани за риба за нощта. Някои не бяха много повече от мрежи, други представляваха клетки от дървени пръчки. Интересът ми, изглежда, се понрави на икорите и те ми показаха хитроумно измислените вратички на капаните, които позволяваха на рибите да влязат, но затрудняваха излизането им. Един точно обясняваше как се слага стръв в капаните, когато очите му се вдигнаха към нещо зад мен. Той спря да говори, а аз се обърнах.

Орла стоеше на върха на склона и наблюдаваше с усмивка. В кожена куртка и панталон, тя изглеждаше до голяма степен така, както на първата ни среща, само че по-чиста.

— Тамзин — повика ме тя. — Ела при мен.

По тези места човек не отказваше подобна молба, така че се изкатерих обратно горе на брега. Тръгнахме през лагера, а икорите прекъсваха работата си, за да я поздравят: някои кимаха или се покланяха. Аз също бях позната на мнозина и получих собствения си дял от благопожелания. Групата ни беше невероятно голяма. Сигурно имаше поне сто души.

— Как се справяш? — попита тя.

Свих рамене:

— Оцелявам. Както винаги.

— Лейтенант Харпър твърди, че с Яго всичко ще е наред. Никой няма да се отнася зле с него. Сигурно ще го освободят по-късно днес.

— О, знам, че няма да го наранят. Харпър е добър човек. Това, а и Яго вероятно ще излезе от онзи форт, сключил дузина сделки с войници, които искат да купят царевично брашно и панделки.

— Може би ще ти благодари — каза тя, макар печалното й изражение да ми подсказа, че изобщо не мисли така.

Въздъхнах:

— Няма да му отнеме много време да се сети, че задържането не е било случайност. И няма да му отнеме дълго време да открие, че съм имала участие в това. Убива ме мисълта как ще се почувства в мига щом осъзнае, че съм го предала. Случвало ми се е. Ужасно е. Сякаш някой държи сърцето ти в юмрука си и изстисква от него и последната капчица кръв. И въпреки това почти се чувствам толкова зле заради другата част.

Веждите на Орла се сключиха в озадачено изражение:

— Коя друга част? Защото това звучи много лошо.

Зареях поглед пред себе си: хората и движението им се размазаха на заден план.

— Частта, преди да разбере. Когато все още е задържан. Сега е там вътре, знаейки какъв ден е, знаейки, че не е с мен. Сигурно е съкрушително. И се обзалагам, че е достатъчно глупав, за да се тревожи за мен! Разтревожен, че аз смятам, че той се е измъкнал и е избягал. Мисълта за това ме убива. Почти е по-лесно да мисля как ще ме намрази, щом осъзнае истината.

Орла спря рязко недалеч от палатката си. Положи ръка на рамото ми и каза:

— Тамзин, не мога да кажа със сигурност как ще се развие всичко това, но едно чувствам със сигурност: Яго Робинсън никога, никога няма да те намрази.

В дните, които последваха, се опитвах да не мисля как се отдалечавам от Яго. Вместо това се съсредоточих върху мисълта как се приближавам към Мери.

Винаги, винаги тя беше моята движеща сила зад всичките ми планове. И една сутрин, когато се събудих от ярка слънчева светлина и топящ се сняг, реших, че няма да позволя на сърдечните терзания по един мъж да засенчат тези планове. Бях дошла в Адория по определена причина и беше време да си спомня това.