Смарагдово море

Гидиън се престори на възмутен и се върна към книгата, която двамата с Брига разглеждаха. Тази седмица тя и брат й бяха започнали да прекарват време на нашата баржа: както, защото нашата група беше нещо ново и непознато, така и защото Гидиън й помагаше да разбере осфридианските букви. Децата бяха достатъчно леки, че капитаните на баржите да нямат нищо против те да прескачат от лодка на лодка. По-възрастните икори също одобряваха уроците. Смятаха, че оцеляването в политическия смут на тези времена изисква да разбират езика на онези, с които се бореха. Повечето деца на икорите биваха учени да говорят осфридиански — рядко обаче да четат или да пишат на него.

Понякога ние с приятелките ми помагахме в обучаването им и ми се струваше невъзможно, че само преди година аз също бях ученичка, учейки за подреждането на маси и за политически партии в луксозно обзаведена гостна стая, която сякаш не би могла да се намира в същия този свят. Приближаването към Аделейд и Мира ме караше да се сещам често за Блу Спринг и всички добри времена, които бях преживяла там. Съчинявах хиляди извинения за Аделейд. Никое не ми се струваше убедително и подходящо, но щях да ги изрека всичките, ако това можеше да ми даде шанс за прошка. Дори и да не се получеше, просто исках да видя отново двете си най-добри приятелки, да ги попия с поглед и да съм щастлива, че са живи и здрави.

Нещо ми подсказваше, че Мира още нямаше да се е омъжила. Можех да си представя мъжете да са запленени от нея, но тя гледаше на женитбата дори по-прагматично от мен и изобщо нямаше да прибързва. Но Аделейд? Тя беше диамантът. Ако не беше омъжена, имаше много големи шансове да е сгодена. Нямаше да й липсват варианти. Въпросът щеше да е дали можеше да намери някого, който да откликва на романтичната й природа. Надявах се, че може. Наистина.

И… Надявах се също, че нейният „някой“ не е един от най-добрите кандидати, които бях подбрала от списъците на Есме. Макар мисълта за Аделейд и Мира да ме изпълваше с топла привързаност, обмислянето на собствените ми перспективи рязко ме върна към хладната пресметливост. Толкова, толкова силно имах нужда един от онези идеални мъже да е свободен и на разположение. Само един. Напоследък прехвърлях в ума си биографиите им, като си напомнях за всяка подробност и как можех да въздействам на характера на всеки мъж. Заради това и другите си придобити в Бляскавия двор умения твърдо вярвах, че мога да спечеля някого. А ако онези мъже бяха взети? Е. Това беше разстройваща мисъл, но щях да се справя, както се справях винаги. Щях да накарам нещата да се получат. Щях да си намеря някого другиго, който беше готов да приеме вдовица и доведена дъщеря, а после щях да се преобразя точно в онова, което търсеше.

Честно казано, тази задача не беше дори приблизително толкова плашеща, колкото другата, която ми тежеше постоянно: да забравя Яго. Независимо колко рационално планирах стратегията си за Кейп Триумф, Яго винаги витаеше в периферията на мислите ми. Е, щях да се справя и с това. В дългосрочен план нямаше значение дали вечно ще се измъчвам от болезнен копнеж заради него. Не беше нужно да убедя себе си, че съм го преодоляла. Само съпруга си.

— Не ме ли чу? — възкликна Дамарис. — Върни се тук.

Брига бе прилежна ученичка, но Ерок, понеже беше по-малък, често се разсейваше. Беше се върнал обратно до ръба и пак се навеждаше през него, без да обръща внимание на Дамарис. Посочи нагоре и възкликна:

— Вижте пушека!

Отвъд ивицата вечнозелени дървета и кленове в небето се издигаха стълбове черен пушек.

— Сигурно е друго село — каза Уинифред, макар че звучеше несигурна. По време на пътуването бяхме минали покрай доста села, като понякога спирахме за кратка размяна на стоки. Но това не приличаше на онзи дим, който идваше от печки или огнища.

Икорите също не мислеха така. Започнаха да подвикнат указания сред лодките и с известно съгласуване флотилията акостира непредвидено на брега. Орла изскочи навън, преди да завържат баржата й, без да я е грижа, че шляпа във вода до глезените. Издаде няколко заповеди на своя език и след броени мигове беше накарала две дузини икори да се съберат. Свалили ниско оръжията си, те се шмугнаха в горите.

Ние, другите, чакахме неспокойно, а останалите икори извадиха оръжията си. Моряците и войниците стояха в готовност, също заели напрегнати, бдителни пози. Гидиън и Брига забравиха уроците си. Аз гледах отстрани с Ерок, с ръце, вкопчени в дървеното перило.

Всички трепнаха, когато половината от групата на Орла се втурна обратно през дърветата петнайсетина минути по-късно. Изкрещяха нещо на един от капитаните и той бързо повдигна насмоления брезент, покриващ един от сандъците на лодката му. Един от съгледвачите се провикна към баржата на лейтенант Харпър, за да накара хората му да се задействат, когато слязоха и затичаха нагоре срещу течението на реката. После съгледвачът дойде припряно до моята баржа и погледна право към мен.

— Тамзин Райт — данна Орла казва, че умееш да се грижиш за рани?