Смарагдово море

— Ъъ, малко. — Блъскайки си ума, си спомних една вечеря в Кърниал, когато се бях задълбочила в разговор за детските болести с един от съветниците на Орла: по-голямата част от познанията ми идваха от грижите за Мери.

Мъжът ме повика с жест:

— Тогава ела.

Гидиън се беше изправил до мен.

— И аз ще отида.

Последвахме мъжа икори обратно в гората и веднага намерихме отъпкана пътека. Мирисът на пушек се усили, докато се движехме, а след няколко завоя пътеката свърши в малка група къщи — или каквото бе останало от тях. Онези, които не бяха вече изпепелени, бяха обгърнати в пламъци. Тук пушекът беше толкова гъст, че видимостта бе затруднена, а пепелта, носеща се във въздуха, само влошаваше положението.

Навсякъде сновяха икори. Някои претърсваха останките от къщи. Други бяха сформирали бригада с кофи до един кладенец и с радост приеха добавянето на нови съдове, които съгледвачите бяха донесли от една от баржите.

Нататък в едно сечище, на завет от дима, един от траперите, които познавах, се грижеше за петима души. Единият седеше изправен: другите лежаха по гръб. Приближих се забързано с двама икори, които също бяха взети да оказват първа помощ. Един от пациентите беше момче — може би на единайсет или дванайсет години, а другите бяха възрастни: трима мъже и една жена. Съгледвачите бяха донесли медицински материали от баржите и аз се залових да се погрижа за момчето.

То имаше няколко охлузвания и разкъсни рани, които промих, но когато се закашля и се опита да седне, стана ясно, че онова, което го бе повалило, беше вдишването на дим.

— Спокойно, добре си — казах, като поддържах гърба му. Момчето, изглежда, не разбираше осфридиански, но се досети какво искам да кажа. Подадох му една манерка и кимна в знак на благодарност. Удовлетворена, че е добре, продължих към друг пациент — жената. Тя имаше подобни наранявания, но освен това си беше изгорила ръката. С малък нож от запасите срязах обгорения й ръкав, за да преценя пораженията. Кожата отдолу беше люспеста и зачервена, като няколко мехура бяха по-близо до китката й. Увих я хлабаво с чист, мокър плат като краткосрочна мярка. В зависимост от това какво щяха да й причинят мехурите, можеше да има нужда от някакъв мехлем, но не знаех с какви лекарства разполагаме.

Обработвах подобно изгаряне на един от мъжете, когато ми се стори странно, че вече се грижа за третия си пациент. Къде бяха спътниците ми? Когато вдигнах поглед, видях и двамата приведени над друг мъж. Веднага щом приключих работата си, отидох да се присъединя към тях. Когато видях локвата кръв върху пациента им, затиснах устата си с длан, за да възпра писъка си. Двамата лечители говореха бързо на собствените си езици и се опитваха да спрат кървенето, което идваше от една рана на бедрото на мъжа. Макар че работеха заедно, без да спират, изглежда, водеха и някакъв спор. Единият постоянно сочеше назад към реката, жената клатеше настойчиво глава.

— Какво е станало? — попитах, но никой не ме чу.

— Прострелян — каза един глас.

Петият пациент, който изглеждаше най-леко пострадал, гледаше как другите работят: изражението му беше изпълнено с тревога. Притискаше ръка до гърдите си и аз внимателно я откопчих. Една дълга дълбока рана на дланта му беше спряла да кърви и ако можеше да избегне инфекцията, щеше да се оправи. Правеше гримаси, докато промивах и превързвах ръката. Това порязване беше нанесено от острието на хладно оръжие и точно се канех да попитам още нещо, когато доведоха шести пациент. Той също имаше кървяща рана в горната част на ръката над лакътя. Една от другите лечителки я прегледа и ми каза:

— Куршумите са минали през нея. Само спри кървенето и я превържи.

Побързах да се подчиня, а тя повика двама икори да й помогнат да пренесат другия ранен обратно до реката. Спорът явно се бе водил за това дали да извадят куршума тук, или там. Предложението да се върнат там, беше спечелило.

— Кой направи това? — попитах, докато превързвах ръката.

Мъжът ме огледа от глава до пети, попивайки дрехите ми и езика, на който говорех:

— Нападнаха ни осфридианци. Без да ги предизвикваме.

Поколебах се за миг, преди да продължа работата си:

— Не биха направили това.

— Не съм се прострелял сам.

— Не, не, разбира се, че не. Съжалявам. Просто това — те зачитат договорите. Ако са били те, са имали причина.

— Може би просто това, че ги хванахме — каза той, като изсумтя. — Не очакваха някой вече да е тук. — Като видя, че не разбрах, неохотно добави: — Това е летен ловен лагер.

Далечна мишена — също като фермерския лагер, за който бях чула в Кърниал. Нанесените върху него щети бяха парични, тъй като фермата беше сезонна, и там не беше имало кой да отвърне на удара. Никой, който да огледа нападателите по-внимателно и навярно да осъзнае, че те всъщност не са осфридианци. Оглеждайки задимената, хаотична сцена, внезапно се запитах дали бях попаднала на последиците от поредния лорандийски замисъл за заблуда.