Смарагдово море

Гидиън сведе изненадано поглед, явно забелязвайки състоянието си за пръв път.

— Благословен да е Урос. Можеше да е много по-зле.

Виждайки, че иначе беше добре, не изпитах угризения леко да го ударя с юмрук по другата ръка.

— Не кой знае колко! В името на Шестте! Какво си мислеше?

— А ти какво си мислеше?

— Видях чист път да го измъкна.

— А аз видях чист път да дойда да те спася — отвърна предизвикателно Гидиън.

— Нямах нужда от спасяване! Е… да, но не когато най-напред реши да дойдеш. Трябваше да останеш тук навън, където беше безопасно, по дяволите!

Очите му се разшириха:

— Как можех да направя това и да те оставя в опасност, Тамзин? Обичам те.

Зяпнах, неспособна да отговоря както поради шока, така и заради нов пристъп на кашлица. Когато се съвзех, можех само да се взирам. Гидиън, също объркан, се втренчи в отговор.

Бяхме спасени — в известен смисъл — когато Орла се приближи с едри крачки, с ръце на хълбоците:

— Тамзин Райт, ако беше една от моите хора…

— Не съм — прекъснах я, като се извърнах бавно от Гидиън. — И съм добре, така че не ми се карай. Трябваше да се опитам да измъкна онзи мъж, но раната му беше прекалено сериозна. Умря, преди да скоча.

Орла поклати глава ядосана, но също и облекчена.

— Просто се радвам, че не умря. Че никой от вас не умря. Вземането на лорандийски заложник не си струваше риска.

— Направих го, защото той беше човешко същество, не защото беше лорандиец… — Сред цялата паника почти бях пренебрегнала онова, което забелязах по време на безразсъдното си изпълнение. — Говорих с него…

— Да? — каза Орла. Зад нея чух викове, когато хората на лейтенант Харпър се присъединиха към нас, връщайки се, след като бяха търсили още нападатели.

Примигнах, за да прогоня дима, докато разказвах последната частица от разговора си с мъжа в плевнята. Името му, акцентът му. Нищо от тях не беше престорено. Той беше на прага на смъртта, почти неспособен да говори, а какво остава пък да крои заговор.

— И всъщност не беше лорандиец. Беше осфридианец. — Сърцето ми се сви, когато погледнах в лицата онези, които бяха подкрепяли теорията ми, че лорандийците се предрешват и инсценират нападения. — Това нападение всъщност е било извършено от осфридианци.

Глава 29

Валеше дъжд, когато стигнахме да Кърдаун — края на плаването ни по Ист Систър. Кърдаун беше селце, което се изхранваше като кръстопът за пътниците. Недалеч на запад се намираше Кършид, където живееше годеникът на Орла. След още малко плаване на юг реката се разделяше: едното разклонение накрая стигаше до морето, а другото — до Хартс Блъд. А разбира се, на по-малко от ден път на изток се намираше онова, заради което бях дошла тук: границата на колонията Денъм.

Повечето от хората на Орла продължаваха пътуването си към Кършид. Нашата пътуваща по реката група бе включвала няколко души, които не бяха икори, и всички те отиваха в различни посоки. Някои хващаха пътя към Кейп Триумф с приятелките ми и екипажа на Сивата чайка и обединихме средствата си да наемем фургони и коне в Кърдаун, за да превозим общия си товар. Икорите от Кърдаун имаха уговорки с колонисти в един град по-навътре в Денъм да се редуват при охраняването на тези ескорти.

Докато прехвърляха вещите ни от баржите в каруците, нахлузих на главата си качулката на наметката си, за да възпра отчасти дъжда. Беше груба, черна вълнена наметка, която Бърнард Глоувър ми беше дал, когато старата ми пострада в пожара. Подобно на нея роклята на цветя, която Яго ми бе подарил, също беше непоправимо обгорена и носех синкавосиня в стила на Наследниците. Дайна с тържествуващо снизхождение ми я беше дала, като каза, че ще уговорим цената в Кейп Триумф.

— Не — бях й казала. — Можеш да си я получиш обратно веднага щом пристигнем. — Орла също ми беше предложила дрехи, с които да заменя роклята, но колкото и да ненавиждах стила на обличане в Грашонд, все пак ми беше по-лесно да се обличам съобразно него в Денъм, отколкото да нося нещо, очевидно типично за икорите.

Поставиха до мен два сандъка и аз се отдръпнах, за да не преча. Бяха надписани както с руните на икорите, така и на осфридиански, и се сепнах, когато ги видях. Джейкъб Робинсън Орнард Енд Ръшуик Колония Денъм Работниците икори, които ги бяха доставили, вече се бяха отправили да вземат следващия си товар.

— Чакайте — извиках. — Какви са тези? Защо отиват при Яго?

— Защото са негови. — Един ловец, който беше пътувал с нас, се приближи до мен. Живееше в покрайнините на западен Грашонд и ми го бяха представили просто като господин Елкхарт. — Правя необходимото, за да бъдат доставени в дома му, тъй като той не можа да дойде.

Прокарах ръце по мокрите букви. Дори само като докоснах името на Яго, ме побиха тръпки.

— Домът му…

— Е, почти домът му. В Ръшуик. Той е донякъде собственик, донякъде наемател. Би трябвало да изплати по-голямата част от него след търговията през този сезон, ако приемем, че това задържане не забави нещо.