Смарагдово море

Преди да успея да се замисля кой знае колко повече за това, траперът и друг от хората на Орла довлякоха нов пострадал в нашата посока, но го оставиха на няколко стъпки от другите, за които се грижехме. Когато се изправихме, за да отидем при него, траперът поклати глава и покри лицето и тялото на мъжа с кариран вълнен плат.

Отстъпих заднешком, зашеметена от ужаса на гледката. За миг очертанията на света около мен се размазаха, а когато нещата отново си дойдоха на мястото, забелязах, че Гидиън го нямаше. Беше близо до мен, когато най-напред се залових за работа. Оглеждайки малкото селище, видях, че повечето от огньовете бяха изгасени. Все още горяха само една кръгла постройка, използвана за затвор, и по-голяма, подобна на хамбар постройка на два етажа. Икорите усърдно се опитваха да изгасят и двете: няколко души също стояха наоколо и спореха. След като набързо проверих как са пациентите ми, отидох да разуча какво става, и открих Гидиън.

— Какво става? — попитах.

Той посочи:

— Има някого там горе, в плевнята — но Орла не иска да рискува да пусне никого да влезе. Осфридианец е.

— Един от нападателите? — възкликнах. Отидох при онези, които гледаха към най-високия прозорец на хамбара. Наложи се да изчакам в дима да се появи пролука, преди да успея да различа блед мъж с пясъчно руса коса, седнал на рамката на прозореца. Притискаше ръка към гърдите си, а очите му бяха като стъклени, докато се мъчеше да ги задържи отворени. Веднъж се опита да се надигне, но усилието се оказа твърде голямо и той се свлече отново. Облеклото му намекваше, че е осфридианец — но със същия успех можеше да е и лорандиец.

Острият глас на Орла се извиси до мен, докато спореше с един от воините си. Той посочи към прозореца с раздразнено изражение, докато й говореше. Орла поклати глава и очевидно отхвърли искането му, като го прекъсна рязко, когато той отново се опита да спори. Мъжът стисна зъби, докато надзърташе към прозореца, а после — към напредъка на онези, които потушаваха пожара.

Докоснах ръкава на Гидиън:

— Възпират го нараняванията му, не огънят. Ако имаше достатъчно сили, можеше да скочи и вероятно да оцелее от тази височина. Виж — онази половина от плевнята още не гори.

— Няма значение — каза Гидиън. — С тази страна е почти свършено. Когато рухне, ще повлече със себе си останалата част от сградата. Орла е права да не ги пуска да влязат.

Воинът, който беше спорил с Орла, се взря нагоре в прозореца с присвити очи, после огледа големия вход на плевнята, а след това хвърли поглед към Орла. Напомняше ми за Ерок, преценяващ дали може да се изкатери по страничния борд на лодката, без да го хванат. Разбирах настойчивостта на воина. Залавянето на нападателя можеше да осигури ценна информация за нападенията. Пък и ако имахме лорандийски пленник, това щеше да подкрепи твърденията на Яго и моите.

Но воинът се оказа твърде верен на Орла и макар и очевидно разстроен от това, не отстъпваше. Над нас раненият нападател направи нов неуспешен опит да се изправи. Зърнах как по лицето му се мярна ужас, а после главата му клюмна настрана, когато отново рухна. За миг го обгърна валмо дим, докарвайки му пристъп на кашлица, който възкреси в паметта ми неочакван спомен за безсънни нощи с Мери. Лицата на икорите около мен бяха безизразни и не можех да ги виня. Но в мен се надигна жал въпреки престъпленията на мъжа. Той все още бе човешко същество и беше трудно да гледам това.

Извръщайки се от прозореца, видях пролука в дима отдолу, която ми позволи да надникна във входа на плевнята. Сградата изглеждаше празна и макар в единия край да бушуваха пламъци, другият бе още непокътнат и видях подвижна стълба, издигаща се от приземния етаж. Пътят беше съвършено чист, само малко задимен. Ако някой просто се придвижеше достатъчно бързо…

— Как… Тамзин! Тамзин!

Гласът на Гидиън отекна след мен, докато се втурвах през вратата на плевнята. Чух зад мен да крещят хора, а после целият ми свят се превърна в пламъци и дим. Пламъците още бяха съсредоточени върху другата страна, но димът беше по-омаломощаващ, отколкото бях очаквала. При всеки дъх ми се повдигаше, а димната завеса и сълзите замъгляваха погледа ми. Но стигнах до стълбата, бях облекчена да видя, че е непокътната.

Изкачих се в плевнята, която се простираше само над една трета от дължината на обора. Фактът, че сеното на пода й не се беше запалило, беше направо изпратено от ангелите чудо. Късче пепел попадна в окото ми и се опитах да го изкарам, като разтрих клепача си, но само го тикнах по-навътре. С препъване отидох до прозореца и коленичих до мъжа, като хванах ръката му. Той изстена и завъртя глава към мен.

— Всичко е наред — казах му. — Ще ви измъкна оттук. От празния поглед в очите му дори не бях сигурна, че ме беше чул. От дима или от нараняването си беше изпаднал в шок. После облиза устни и изрече със запъване:

— Моли?

— Не, казвам се Тамзин. Ще ви помогна. Можете ли да се изправите?