Смарагдово море

Не ми беше нужен отговорът му, за да разбера, че не можеше. Предницата на ризата му бе подгизнала от кръв, толкова тъмна и мокра, че не можех да определя къде беше самото нараняване. Бях сигурна, че стълбата щеше да е безопасна още няколко минути, но той нямаше да слезе по нея. Дори не бях сигурна дали след няколко минути щеше да диша.

— Изглеждате досущ като нея — промърмори той. — Тя все казваше, че уискито ще ме довърши.

— Предполагам, че е бил куршум — казах, като се надвесих над него да надникна навън. Орла и няколко икори се бяха събрали долу и когато ме видяха, започнаха да крещят, но не можех да чуя какво казваха. Главата на мъжа се удари в ръката ми, очите му се затвориха и аз внимателно го разтърсих, докато плъзвах ръка под мишницата му. — Останете с мен — как се казвате?

Когато не отговори, помислих, че може вече да е мъртъв. После след още кашляне каза:

— Робърт.

— Добре, Робърт. Ще ми е нужно да се изправиш. Все още можем да се доберем до онази стълба и предната врата. Знам, че ще боли, но…

Докато се опитвах да го накарам да се изправи, на вратата на обора долу се появи една фигура и внезапно Гидиън тичаше с всички сили към нас. Покрил уста с длан, той се покатери горе и скоро беше до нас.

— Тамзин! Добре ли си?

— Гидиън! Не биваше да идваш — няма значение. Помогни ми да го измъкна.

С процеждащи се от очите му сълзи Гидиън също подложи ръка под тялото на мъжа. Нападателят извика от болка, докато го принуждавахме да се изправи, и аз мърморех извинения отново и отново. Разнесъл се отдолу трясък рязко отклони вниманието ми и загледах в ужас как част от горящата страна на обора рухна навътре. Не само препречи пътя ни за излизане, а и разпръсна искри и пенел навсякъде, подпалвайки места, които досега бяха незасегнати.

— Назад, назад — възкликнах. Наполовина влачейки мъжа, се върнахме към прозореца и се снишихме, докато пламъците препускаха по долния етаж на обора.

— Тамзин, погледни! — изкрещя Гидиън.

Долу нашият приятел траперът се приближи забързано с голяма, навита на вързоп животинска кожа. Той и няколко от другите икори бързо започнаха да я разгъват.

Разтрих очи и казах:

— Изглежда, че в крайна сметка няма нужда да използваш стълбите… Робърт? Не, не заспивай! Дръж се. — Мъжете вече бяха разгънали кожата, а други икори я хващаха от четирите страни. — Само още малко. Разкажи ми повече за Моли. Или за уискито. Как те е довършило.

— Нямаше да ме прострелят, ако бях трезвен. — Очите му се отвориха с пърхане на мигли, а после се затвориха. — Но трябваше да са си отишли и… — Той се закашля и не довърши.

— Робърт? — попитах. — Робърт? — Допрях ръка до гърлото му да проверя за пулс, но вече знаех, че няма да има такъв.

Гидиън леко затвори очите на мъжа и го положи на йода, като промърмори:

— Ариниел, осветявай пътя.

— Ариниел, осветявай пътя — повторих като ехо, изненадана от скръбта, която изпитвах за някого, когото не познавах.

Вик отдолу ни накара да се дръпнем назад и видяхме, че икорите държаха голямата животинска кожа разгъната и готова. Шестима мъже застанаха около нея и се разположиха на едно място под прозореца, към което щеше да е лесно да се прицелят. Понечих да кажа на Гидиън, че все пак е добре да избутаме тялото на Робърт навън, но в периферното ми зрение внезапно се появи ярък проблясък. В сеното най-накрая бяха паднали искри и огънят мигновено се разгоря из плевнята. В миг вече беше в краката ми. Като оставихме Робърт, двамата с Гидиън се покатерихме в рамката на прозореца.

— Скачай! — наредих на Гидиън.

— Ти първа.

— По дяволите, Гидиън, не е време за… Ахх!

Бог да ми е на помощ: Гидиън ме бутна навън през прозореца. Пищях по целия път надолу, но се приземих благополучно, макар и не грациозно, като си прехапах езика и се друснах леко, когато уцелих кожата. Един от икорите ме издърпа, а после започнаха да викат Гидиън. Той скочи точно когато цялата постройка започна да рухва.

Внезапното разпростиране на огъня към плевнята дойде в повече на обора. Пламъците вече бяха погълнали по-голямата част от едната дълга страна и с разрушаването на този край целостта на конструкцията поддаде. Икорите предусетиха рухването на обора и дори не си направиха труда да измъкнат Гидиън от кожата, когато се приземи. Само го увиха и го понесоха със себе си, докато бягаха. Успяхме да избягаме от най-лошата част от разрушението, когато оборът рухна върху основите си. Дърво, пепел и сажди се разнесоха във форма на огромен облак. Свлякох се на колене и покрих лицето си: изправих се едва когато някой ме докосна по рамото.

— Тамзин, добре ли си?

Гидиън ме обгърна с ръка и ме поведе към мястото, където се събираха другите икори. Всички сякаш говореха едновременно, все на езика на икорите, и не можех да разбера какво всъщност става.

— Добре съм — казах на Гидиън, прикривайки кашлянето си. — Само… Гидиън! Погледни се!

Лицето му беше почерняло от сажди, а почти целият ляв ръкав на палтото му беше изгорял. Някога бялата риза отдолу беше покафеняла и опърпана, но пламъците сигурно са били потушени, преди да стигнат много по-далече.