Смарагдово море

— Обзалагам се, че никога не си помислял, че ще ти се случи децата на икорите да те учат да плуваш.

— Няма да плувам в онази река, поне не на това пътуване. Потърси ме отново в средата на лятото.

— И все пак. Създал си приятелства сред икорите. Изглежда, че те харесват.

— Ерок и Брига наистина ме харесват. Мисля, че другите проявяват просто дружелюбна търпимост. Ти, от друга страна… — Долових широката усмивка на Гидиън, въпреки че не можех да я различа в сенките. — Всички те обожават.

— Мен ли? Защо?

— Ами, дори да не са наясно с всички подробности, знаят, че по някакъв начин си помогнала на Орла да постигне разбирателство с Грашонд. И си била, какво, благословена от тяхната жрица или нещо такова?

— Или нещо такова?

— После, разбира се, налице е Джейкъб. Ти си негова приятелка, а те наистина го обожават.

— Звучи, сякаш цялото обожание, което получавам, идва от връзката ми с други хора — подметнах закачливо. Огледах танцуващите огньове и силуетите, движещи се наоколо, заети с нощните си дела. — Но повечето от тях са добри хора и това ми отвори очите за доста неща.

— Съгласен. Именно затова ми беше приятно да ги опозная — дори и ако това явно изисква тежък труд. Може и още да нямам паство, но си водя бележки за видяното, за да напиша проповед върху… е, да видим. Толерантността? Разбирането? Опитвам се да обясня как можем да намерим мир, като опознаем така наречените си врагове, защото… как да се изразя…

— … защото ще открием, че вероятно имаме с враговете си повече общи неща, отколкото различия?

Като се смееше, той спря недалече от лагерния огън на приятелите ни.

— Виждаш ли? Отново го правиш. Точно както казах. Вземаш всички тези неща, които подскачат из ума ми и ги изпипваш, оформяйки ги в една въздействаща реплика.

— Щеше да се сетиш за нея, ако не беше толкова уморен от паленето на онзи огън.

— Този ми беше третият тази вечер всъщност. — Когато и двамата спряхме да се смеем на това, той продължи много по-сериозно: — Приятно е да мога да говоря отново с теб, Тамзин. Наистина да говоря с теб. Липсваха ми разговорите ни.

Вдигнах поглед към милите му очи и се усмихнах в отговор:

— И на мен. Радвам се, че имаме възможност да прекараме това време заедно, преди да заминеш и да започнеш великата си духовна революция.

Той се поколеба, по чертите на лицето му се разля неувереност.

— Да… по този въпрос…

— Тамзин? Това ти ли си? И Гидиън? — Дайна изникна като привидение от събраните около огъня. — Най-накрая! Почти е време за лягане. Не е редно да се шляете с… тях. Гидиън, ще ни поведеш ли в молитва преди лягане?

— Разбира се — провикна се той в отговор. Никой от тях все още не знаеше за решението му да напусне Наследниците и стига нищо да не влизаше в противоречие със съвестта му, той нямаше нищо против да изпълни обичайните ритуали с тях. Подобно на него приятелките ми и аз също си давахме вид, че се придържаме към нарежданията на Дайна. Тя не можеше да направи много, за да ги приведе в сила, а понякога просто беше по-лесно да запазим мира.

Когато той се обърна, леко докоснах ръката му:

— Какво друго се канеше да кажеш?

— Н-нищо — каза той и ми даде знак да тръгна напред. — Хайде. Да вървим.

Глава 28

През последните няколко дни от пътуването ни на юг започнах да вярвам, че Адория може да е топла. Това още не означаваше, че на мен ми е топло. Вечер и в ранните утрини във въздуха все още се усещаше мраз, но до пладне облаците изчезваха, прогонени от топлината, и оставяха пролетното слънце да се покаже в пълния си блясък. По дърветата набъбваха зелени пъпки и забелязах по бреговете да цъфтят жълти минзухари. Нямаше и следа от сняг, макар че споменът за него още витаеше в реката. Нивото на водата в нея се покачваше от разтопилия се тук сняг и икорите често говореха как земите нагоре срещу течението редовно се наводнявали.

— Вижте колко е топло — каза Брига. Метна палтото си на палубата на баржата. — Със сигурност можем да плуваме в това време.

— Това е трик и ти го знаеш — отвърна Гидиън. — Слънцето може и да се е показало, но водата още е леденостудена.

Ерок застана на страничния борд на баржата, надзъртайки над стената, която беше висока почти колкото него. Когато той се опита да докосне водата, Дамарис и аз скочихме напред като една и го дръпнахме назад.

— Внимавай, дете — сгълча го тя. — Ако паднеш през борда, ще принудиш горкия Гидиън все пак да влезе във водата.

Гидиън ни стрелна с оскърбен поглед:

— Какво? Защо аз? Вие двете вечно се перчите какви опитни плувкини сте.

Дамарис ми намигна:

— Е, не е лесно да се плува с рокли, и предположихме, че ще искаш да излезеш напред и да постъпиш мъжествено.