Смарагдово море

— Не се тревожи — ще изяснят това. Жалко е след всичко, което направи за нас, но ще хване следващия кораб и ще бъде в Денъм по-бързо, отколкото би си представила.

Недостатъчно бързо обаче, помислих си. Ако такава беше волята на Урос, щях да съм омъжена, преди пътят ми отново някога да се пресече с този на Яго Робинсън. Той щеше да забрави за мен и да продължи, постигайки смайващ успех. Повтарях си това отново и отново, но то не намаляваше болката, която бях изпитвала всеки ден, откакто се разделих с него. Отсъствието на Мери също ми причиняваше постоянна тъпа болка, но тя беше смекчена със знанието, че скоро щях да си я върна. Онази дупка в сърцето ми щеше да зарасне. Но тази, която Яго беше оставил, нямаше.

Малки двуместни разузнавателни лодки се впуснаха напред пред баржите. Тази част от Ист Систър беше широка и бавно течаща и там във водата често се носеха късове лед. По на юг, в предпланините, реката се стесняваше и ставаше по-бърза. Там рядко се образуваше лед, но бързеите можеха да създадат други проблеми. Бях решила обаче, че е най-добре приятелките ми да останат в неведение за това.

След това освободиха баржите: капитаните им маневрираха внимателно, за да задържат лодките от нашата група достатъчно близо една до друга и да не се губят от поглед, но също и да са достатъчно раздалечени една от друга, за да се избегнат сблъсъци. Икорите на брега ликуваха и подвикваха за сбогом и реших, че наистина приличаше малко на потеглянето ни от Осфрид. Но щом заехме стабилна позиция и се понесохме по спокойната река, нямаше кой знае какво от драматизма, който често бяхме изпитвали в огромен кораб без суша наблизо. Този драматизъм не ми липсваше. Няколко от момичетата, без да казват нищо, изтърпяха спускането ни на вода със стиснати зъби и побелели кокалчета. Наблюдаваха всяко късче лед в реката и трепваха, ако баржата се раздвижеше твърде внезапно. Към средата на следобеда обаче почти всички започнаха да се отпускат.

— Знам, че на юг винаги е по-топло, но един от моряците ми разказваше, че пролетта ще е в разгара си, когато стигнем до Денъм — отбеляза Гидиън. — Никакъв сняг. Зеленина навсякъде.

Един от икорите дочу и каза, че е вярно.

Ванеса издиша шумно от щастие.

— Готова съм за това. Готова съм за много неща.

В дните преди заминаването ни бях попитала Дамарис за покаянието на Ванеса.

— Прие го като воин — беше отговорът. — Дори не й мигна окото там на студа.

— Но как се чувстваше вътрешно? — бях настояла. — Да се изповяда пред целия град?

Усмивката на Дамарис беше помръкнала:

— Изрече изповедта, без да се разплаче. А аз го изтърпях, без да удуша някого. Така че всичко е минало и приключено.

Разбира се, не беше точно минало и приключено, защото Уинифред ми беше казала по-късно, че след като изчезването ми било разкрито, Дамарис се пошегувала, че Дайна би трябвало да носи табела с надпис „НЕБРЕЖНА“ заради лошо планиране. Дайна я беше дочула и Дамарис бе прекарала още една безсънна нощ в лъскане с черна боя и почистване на печката.

Всичко това е вече зад гърба ни, помислих си, облягайки се на един покрит с насмолен брезент сандък. Наследниците може и да са наши придружители, но вече нямат власт над нас. Дамарис и Ванеса ще бъдат разглезени съпруги на влиятелни мъже и ще забравят, че нещо от това някога се е случвало.

Точно преди пладне един от съгледвачите се върна нагоре по реката да ни съобщи, че пътят напред е задръстен от лед. Капитаните подкараха по-бавно всички баржи, с изключение на една. Тя се плъзна пред останалите от нас, а икорите на борда се разпръснаха забързано наоколо, заети с някаква невидима за нас задача.

Докато останалите баржи допъплят напред, онази, която се отдели, бе прикрепила към носа си голямо квадратно съоръжение, направено от дърво и метал. Днес бяхме видели в реката много ледени късове, но точно този завой беше задръстен с тях, а на някои места те бяха замръзнали заедно и образуваха плътни бариери.

Моята баржа се изтегли към брега доста далече зад леда и зачака, както и другата. Онази с разбиващото леда съоръжение се устреми напред в едно място на ледената бариера, което изглеждаше най-нестабилно. Щом го направи, към нея се присъединиха някои от по-малките лодки, а онези, които пътуваха в тях, започнаха да секат леда с ледокопи. Бавно, достатъчно голяма част от ледената стена се откъсна, за да може цялата ни група да мине през нея, и продължихме предпазливо нататък.