Смарагдово море

Но следващият, който прекрачи прага, беше човек, когото не познавах. Не познах и двойката, която влезе след него. Или жената и четирите малки момчета, които ги последваха скоро.

Познах обаче кои бяха следващите хора. С вик на изненада хукнах през балната зала.

— Мери! Мамо! Тате!

В миг бях обкръжена от хора, чиято коса беше в същия есенно червен цвят като моята. Тринайсетгодишният ми брат Джонатан се опитваше да запази стоическо изражение, но не успяваше. Близначката му Оливия нямаше такива задръжки и заплака открито, докато ме прегръщаше. Малката Мери, на три години, реагира много по-простичко на радостния повод. Изписка от удоволствие, изтръгна се от ръцете на баща ми и се хвърли към мен, като едва не ме събори.

— Внимавай, скъпа — казах със смях. — Тези обувки, които нося, са за танци, не за акробатика.

Тя се заизвива и надникна надолу към обувките:

— Ооо, виж какви катарами само! Погледни си роклята! Виж всичко това! — Зелените й очи шареха из стаята и се разширяваха все повече с всяко ново чудо, което виждаше. — Всичко е толкова красиво. Тук ли ще живеем? Може ли да видим останалото? Може ли да видя роклята от писмото ти? Онази със зелените цветя?

— Тихо, дете — намеси се мама със замъглени от сълзи очи. — Не я оставяш да каже и една дума.

Прегърнах Мери по-силно и я обсипах с целувки.

— Това не ми пречи. Чувам гласа си много често. Не мога да повярвам, че сте тук! Какво става?

Татко почеса червената брада по челюстта си.

— Не съм сигурен. Получихме поканата преди седмица, а днес изпратиха карета за нас.

— Е, не ме е грижа за какво е, щом сте тук. — Прибрах къдриците на Мери зад ушите й, за да мога по-добре да огледам любимото й лице. — Толкова много ми липсваше. Всички ми липсвахте толкова много.

Стаята жужеше от щастливи срещи на отдавна разделени хора. Около нас имаше смях и сълзи, докато другите момичета се събираха отново със семействата, за които копнееха. Обърнах се рязко, внезапно разтревожена за Мира и Аделейд, но после ги видях със собствените им гости. Мира се усмихваше широко на двама по-възрастни души, които, изглежда, също бяха сирминиканци, а Аделейд сковано прегръщаше едра и яка жена в набиваща се на очи червена рокля. Накарах семейството си да се приближи и ги представих. Мира обясни, че съпрузите на име Пабло и Фернанда са бежанци като нея. Жената с Аделейд беше Сали, някаква далечна леля.

Джаспър най-сетне пристигна и призова за вниманието ни. Макар и достатъчно стар да ми бъде баща, той беше красив и винаги изискано облечен. Освен това беше доста добър актьор и го биваше в продажбите.

— Първо, позволете ми да ви приветствам с добре дошли днес тук, в Блу Спринг Манър. — Вдигна ръце във величествен жест. — Вие сте наши гости и всички сме на вашите услуги. Второ, искам да ви благодаря за жертвата, която знам, че сигурно сте направили в последните осем месеца, като ни давате назаем дъщерите си. Но за нас е привилегия и чест да ги приемем, да им помогнем да развият потенциала, който със сигурност през цялото време сте знаели, че имат. Днес ще надзърнете в света, в който влязоха те — този свят ще им се стори нищожен в сравнение с богатствата и великолепието, които ще получат, щом се омъжат в Адория.

Когато постъпихме в Бляскавия двор, го направихме с разбирането, че няма да можем да посещаваме семействата си в Осфро, а те няма да могат да ни посещават тук. Беше ми се наложило да приема мрачната перспектива, че не е изключено да изминат цели две години, в които да не ги видя. Отдавна се надявах на такава среща, но изобщо не си представях, че ще се случи. Затова онази бдителна, вечно крояща планове част от мен ме предупреди, че подобно нещо не се правеше като случайна проява на щедрост. Скътах настрана тези тревоги — засега. Поне този път беше приятно да отпусна гарда и да бъда с тези хора, които обичах. Джаспър насърчи всички ни да си вземем храна и я занесохме до одеялата, за да се храним като на пикник.

Мери, която нито за миг не напусна скута ми, намери подредбата за възхитителна и неспирно бъбреше за нея и всичко друго, което й дойдеше наум. Слушах доволно, почти пръскаща се от радост. Другите също получиха шанс да споделят историите си: близнаците ми разказаха за училището, а татко описа някакъв план за строеж, за който го наели току-що.

В един момент мама възкликна:

— Виж си ръцете! Никога повече няма да можеш да изпереш наръч дрехи.

Почувствах как поруменявам от удоволствие. С години бях работила заедно с нея, като перяхме чужди дрехи на домакинства из целия град. В Блу Спринг ми бяха нужни много грижи и внимание, за да поправя пораженията от сапуна и лугата, и макар че ръцете ми още не бяха съвършени, състоянието им се беше подобрило неимоверно.

— Няма да мине много време и ти също ще дадеш почивка на ръцете си — казах на мама, след като се нахранихме. — Ще се погрижа за това. Иска ми се да можех да направя нещо по въпроса сега. Никак не ми е приятна мисълта да се нагърбваш с по-голямата част от работата.

Тя изцъка с език: